Те вървяха пред мен, ръка за ръка. Следвах ги, не защото чантата беше прекалено тежка, а защото се нуждаех от няколко минути, за да се възстановя. Гледах Дона да обляга главата си на рамото на Едуард, лицето й се обръщаше към него, усмихнато светещо. Едуард/Тед се навеждаше към нея с гладко лице, прошепваше нещо което я караше да се смее. Аз щях да се разболея. Какво по дяволите правеше Едуард с тази жена— Беше ли тя друг убиец, толкова добър актьор, колкото него— Някак си, не вярвах. А ако тя бе точно това което изглеждаше — жена влюбена в Тед Форестър, който не съществува — щях да сритам задника на Едуард. Как се осмелява да замесва невинна жена в тайните си! Или и това е наистина страна мисъл, беше ли Едуард/Тед наистина влюбен — Ако ме бяхте попитали преди пет минути, щях да кажа, че той не е способен на такава дълбока емоция, но сега… сега просто съм наистина объркана.
Летището в Албакърки разби правилото ми, че всички летища изглеждат почти еднакви и не можеш наистина да кажеш в коя част на страната, или дори на света, се намираш само от летището. Ако има декорация, обикновено е от различни заведения, като вътрешни барове, които имат морски мотиви. Но не и тук. Тук имаше следи от югозапада навсякъде. Многоцветни плочки или тюркоазена боя и кобалтово синьо облицоваха голяма част от магазините. Малък покрит щанд продаваше сребърни бижута по средата на големият коридор водещ към останалата част от летището. Оставихме тълпата и шума зад нас. Преместихме се в свят в който тишината почти звънтеше, подсилена от бели стени и големи прозорци от двете страни. Албакърки се простираше зад тези прозорци като огромна плоскост обиколена с пръстен от черна планина в края, като фон на игра, някак нереално. Топлината, дори притъпена от климатиците, не беше пареща, но беше реална. Пейзажът беше напълно чужд, като добавим и усещането ми че е бил нарязан на парчета. Едно от нещата които харесвах около Едуард, бе това че той никога не се променя. Той е това което беше и сега Едуард, надежден по свой собствен начин, ми беше хвърлил крива топка, толкова крива, че не знаех как да я върна.
Дона спря и се обърна, дърпайки Едуард с нея.
— Анита, тази чанта, е прекалено тежка за теб. Моля те остави Тед да я носи. — Тя го бутна малко в моя посока.
Едуард тръгна към мен. дори походката му беше някак подвижна, като на някой който е прекарал продължителен период от време върху кон или на лодка. Той задържа усмивката на Тед на лицето си. Само учите му се промениха и се показаха под маската. Тези мъртви очи, празни. Нямаше любов която да блести в тях, майната му. Той в действителност се наведе, ръката му започна да се затваря над моята на дръжката.
— Недей. — Оставих тази единствена дума да съдържа целият гняв който чувствах.
Очите му се разшириха съвсем малко и той знаеше че не говоря просто за носенето на багажа. Той се изправи и подвикна обратно на Дона:
— Тя не иска моята помощ — като подчерта „моята”.
Тя изцъка под носа си и дойде при нас.
— Просто упорстваш, Анита. Остави Тед да ти помогне.
Погледнах към нея и знаех че лицето ми не е неутрално, но не можех да скрия целият гняв от лицето си.
Очите на Дона се разшириха.
— Обидила ли съм те по някакъв начин? — попита тя.
Поклатих глава.
— Не съм ядосана на теб.
Тя погледна към Едуард.
— Тед, скъпи, мисля че тя е ядосана на теб.
— Мисля, че си права. — каза Едуард. Очите му отново блестяха весели и с любов .
Опитах се да спася ситуацията.
— Просто Тед не ми каза за годежа. Аз не обичам изненади.
Дона наклони глава на една страна, гледайки ме объркано. Започна да казва нещо, тогава изглежда размисли:
— Добре, тогава ще се опитам да няма повече изненади от мен. — тя се сгушипо сигурно в ръцете на Едуард и погледа й беше по малко приятелски от преди.
Разбрах с въздишка, че Дона сега мислеше че ревнувам. Реакцията ми, не беше нормална за обикновен приятел или бизнес партньори. Тъй като не можех да й кажа истинската причина защо бях разстроена, не се занимавах. По-добре да си мисли че Тед и аз сме били двойка пред, отколкото истината. Въпреки че Господ знае, че тя би предпочела аз и Тед да сме били любовници пред истината за нейният „Тед”. Тя беше влюбена в човек, който не съществува, без значение колко истинска е ръката която я държи.
Стегнах захвата си на чантата и се преместих от другата страна на Дона и така се предвижвахме през летището. Не й беше удобно да съм зад тях, така че се изравних с тях. Добра съм в малките разговори през повечето време, но сега, не можех да измисля нищо, което да кажа, така че се движихме в тишина която прерасна в некомфортна за мен и за Дона. За нея, защото тя беше жена и обикновено приятелки настроена. За мен, защото знаех че тишината ще я накара да се чувства некомфортно. Не исках това.