Подминахме ресторант декориран с много сини и кръгли точки с цветенца, приличащи на маргаритки нарисувани в краищата. Щом слязохме от ескалаторите имаше стенопис на едната стена, който показваше испански конкистадори и облечени в препаски индианци. Все още успявах да балансирам с багажа си без никакви проблеми, предполагам се дължеше на вдигането на тежести.
Имаше телефонна кабина от едната страна.
— Отивам да се опитам да се свържа още веднъж с децата — каза Дона. Целуна бузата на Едуард и се запъти към телефона преди да мога да реагирам.
— Деца? — казах.
— Да — отвърна той с предпазлив глас.
— Колко? — попитах.
— Две.
— Години.
— Момчето — четиринадесет, момичето — шест.
— Къде е баща им?
— Дона е вдовица.
Погледнах го и погледа беше достатъчен.
— Не, не съм го направил аз. Той е умрял години преди да срещна Дона.
Пристъпих близо до него, обърнах се, така че Дона да не може да види лицето ми от телефонната кабина.
— Какво играеш Едуард— Тя има деца и е толкова влюбена в теб, кара ме да се задавя. Какво, в името господне, си мислиш?
— Дона и Тед се срещат от около две години. Те са любовници. Тя очакваше от него да й предложи, така че той го направи. — Лицето му все още беше на усмихващият се Тед, но гласът беше лишен от факти и емоции.
— Говориш сякаш Тед е трети човек, Едуард.
— Трябва да започнеш да ми викаш Тед, Анита. Познавам те. Ако не свикнеш с това, ще забравиш.
Приближих се до него в относителната тишина, понижих гласа си до яростен шепот.
— Майната му на това. Той е ти, а ти си сгоден. Ще се ожениш ли за нея?
Той повдигна рамене.
— По дяволите — казах. — Не можеш. Не можеш да се ожениш за нея.
Усмивката му се разшири и той пристъпи около мен вдигайки ръката си към Дона. Той я целуна и попита:
— Как са munchkins?”
Той я обърна в ръцете си, наполовина я прегръщаше, но така че да е обърната далеч от мен. Лицето му беше това на Тед, но очите му ме предупреждаваха:”Не прецаквай това”. По някаква причина това беше важно за него.
Дона се обърна така че да може да види лицето ми и аз се преборих за празното си изражение.
— За какво си шепнехте двамата толкова неотложно?
— Случая — каза Едуард.
— О.
Веждите ми се вдигнаха. О. Най-опасният мъж, когото някога съм срещала бе сгоден за жена която казва: „О”. Това е просто прекалено странно.
Очите на Дона се разшириха.
— Къде ти е куфара — Да не си го оставила в самолета?
— Не съм носила — казах — Знам че имам сака си и джобове.
Тя ме гледаше, все едно съм проговорила на чужд език.
— Боже мой, не знам какво бих правила без куфар в града. — Тя дръпна голямото портмоне пред нея. — Аз съм такъв опаковащ плъх.
— Къде са децата ти? — попитах.
— Със съседите ми. Те са самотна двойка и са просто страхотни с малкото ми момиченце, Бека. — Тя се намръщи. — Разбира се, нищо изглежда не може да направи Питър щастлив сега. — Тя погледна към ме. — Питър е сина ми. Той е четиринадесет годишен ставащ на четиринадесет и изглежда това изпълва тинейджърските му години с отрицание. Всички ми казват че тинейджърите са трудни, но никога не съм сънувала че е толкова трудно.
— Имал ли е проблеми? — попитах.
— Не наистина. Имам предвид в нищо криминално. — Добави последното прекалено бързо. — Но той просто престана да ме слуша. Преди две седмици трябваше да се прибере в къщи, за да гледа Бека. Вместо това той отиде в къщата на приятеля си. Когато се прибрах след като затворих магазина, къщата беше празна и не знаех никой от тях къде е. Хендерсън бяха навън, така че Бека не беше там. Господи, побърках се. Друг съсед я беше взел, но ако те не бяха в къщи, тя просто щеше да се скита . Питър се прибра в къщи и просто не съжаляваше. По времето по което се прибра вече бях убедена, че е бил отвлечен и сега лежи мъртъв в някаква канавка, някъде си. След което просто се прибра все едно нямаше нищо нередно.
— Все още ли е наказан? — попитах.
Тя кимна, лицето сериозно.
— Можеш да се обзаложиш. Наказан за месец и съм взела всичките му привилегии, за който можех да се сетя.
— Какво мисли той за това че ти и Тед ще се жените? — Беше садистичен въпрос и го знаех, но просто не можех да си помогна.