— Той ми е брат.
Лонгстрийт се втренчи в него смаяно.
— Съжалявам – каза Пендъргаст. – Той е част… от семейството.
— Семейството?
— Вероятно трябва да си Пендъргаст, за да разбереш. Аз съм виновен в ужасни престъпления срещу моя брат. Аз съм причината той да е такъв, какъвто е. Сега осъзнавам, че ако участвам в убийството му, няма да мога да живея в мир със себе си. Буквално. Няма да имам друг избор, освен да сложа край на живота си.
Лонгстрийт започна да мести поглед от единия брат към другия.
— Кучи син, това е направо нечувано!
— Хауърд, моля те, не убивай брат ми. Той ще изчезне и повече никога няма да чуеш за него. Имаш думата ми.
В този миг Диоген се засмя саркастично и налудничаво.
— За бога, не го слушайте. Убийте ме! Искам да умра. Побързай, човече! Братко, кажи на своето приятелче да натисне спусъка! – От устата му се откъсна потиснато ридание, макар че продължаваше да се смее.
— Той е сериен убиец – каза Лонгстрийт. – И ти очакваш да го пусна просто така?
— Кукуригу! – изрева неочаквано Диоген, пръскайки изпълнителния директор със слюнки. – Кукуригу!
— Повярвай ми, ако го оставиш жив, това ще му причини много по-голяма болка от всичко, което съдебната система може да му стори. – Пендъргаст направи пауза. – Той повече няма да убива. Сега вече зная това. Но решението е твое. Слагам моя и неговия живот в твоите ръце. Констънс, моля те, отдръпни се.
Констънс се поколеба за миг, после се подчини.
Мина една непоносимо напрегната минута. След това Лонгстрийт бавно свали пистолета.
— Не мога да повярвам, че го правя – каза той. Вторачи се в Диоген с открита омраза и се изплю в пясъка. – Копеле, ако те видя още веднъж – мъртъв си.
Пендъргаст бързо пристъпи към Диоген, който беше млъкнал и само гледаше, за да му свали белезниците.
— Прецапай до тази група островчета. При най-външния от тях, в един канал на мангровите дървета, ще намериш каяк. – Той му протегна раничката си. – Вътре има храна, пари, вода и карта. Насочи се към Джонстън Кий. Не се набивай на очи. Когато нещата утихнат, върни се в цивилизацията. Не се съмнявам, че можеш да измислиш хубава история и нова самоличност. Надявам се, и нов външен вид. Защото Диоген Пендъргаст умря тук при взрива. Метафорично и буквално.
След известно колебание Диоген взе раницата, надяна я на раменете си. Пристъпи напред прегърбен, все едно раницата положи на раменете му тежко бреме. С бавни крачки навлезе в черната вода. Но след малко спря и се обърна. Тъмният му силует сякаш трептеше в сумрака като безплътен призрак.
— Умрял казваш? Братко, много си прав. Аз наистина съм мъртъв. – Обърна се и изчезна в мрака.
След известно време в мълчание Лонгстрийт се обърна към Пендъргаст:
— Това беше прекалено. Дори нещо повече. Накара ме да наруша клетвата и задълженията си като федерален агент. – Той се огледа. – Смятам, че повече нямаме работа тук. Ти и аз, братко, също свършихме. – После рязко се обърна. – Какво ще правим с нея?
Пендъргаст отговори с многозначителен тон:
— Имаш предвид жертвата на отвличане? Слава богу, успяхме да я спасим. Констънс, агент Лонгстрийт ще се погрижи за теб и ще те изпрати в болница. Разбира се, ще има разпит, на който ще разкажеш на ФБР за своето отвличане.
— Разбирам, но ти, Алойшъс, какво ще правиш? – попита Констънс впила очи в него.
— Ще си ида у дома и ще те чакам там.
Докато говореха, още два зодиака спряха на кея. Скоро се появи и трети. Всички бяха пълни с хора. Сега пламъците се извисиха над върховете на дърветата. Основната къща беше пламнала, както Лонгстрийт знаеше, че ще стане, когато заповяда да използват шокови гранати. Мъжете изскочиха от лодките и хукнаха по кея. Някои се отправиха към горящата сграда, а други се откъснаха от тази група и хукнаха нагоре по брега към него. Лонгстрийт бързо включи микрофона и слушалките, после извика в него:
— Всичко наред ли е? Чудесно. Ние спасихме отвлечената Констънс Грийн. Тя е ранена. Евакуирайте я с лодка. Заведете я в болницата на Лоуър Кийс. Пратете с нея двама агенти за защита.
— А мишената? Нещо ново за него?
Лонгстрийт се поколеба за миг, мускулите на челюстите му играеха.
— Измъкна се като страхливец – каза той енергично. – Когато кацнахме, се самовзриви и замина за оня свят. Съмняваме се, че ще намерим и нокът от него. Господа, операцията завърши.
ЕПИЛОГ
Госпожа Траск крачеше живо по мраморния под на голямата бална зала в замъка на „Ривърсайд Драйв“, стиснала в ръка четка за прах от пера. Беше един от онези лъжливо топли дни в края на ноември, които сякаш предвещаваха идването на пролетта, а не на зимата. Слънцето грееше през античните оберлихти, позлатяваше месинговите арматури на витрините и осветяваше предметите в тях. Госпожа Траск смяташе много от тези предмети за странни, дори смущаващи, затова много отдавна се беше научила да забърсва праха от витрините, без да се заглежда в тяхното съдържание.