— Тя е невинна.
— Ребека няма пукнат цент. Отново работиш без заплащане. — Дан поклати глава. — Поредната изгубена кауза, а, Скоти?
Може би, помисли си Скот.
— Направо не е за вярване — продължи Дан. — Допреди две години тя живееше в разкошна къща в Хайланд Парк, а до седмица-две може да се озове в килия три на два. Господ я наказва, защото те остави. Наистина ли е вземала кокаин?
Скот кимна.
— Имаш късмет, че се отърва от нея.
Дан го потупа бащински по рамото, сякаш утешаваше дете, загубило мач.
— Чувам, че Бъфорд те е предложил за свой заместник.
Скот отново кимна.
— Милион срещу сто шейсет и девет хиляди годишно.
— Никой адвокат с две гънки на мозъка не би се поколебал кое да избере.
— Е, аз може би съм изключение.
— Помисли си за момичетата, Скот, кое ще бъде по-добре за тях.
— Само за това мисля.
Дан огледа присъстващите.
— Симпатични хора — каза той. — За последен път бях на погребението на Мак. Бях назначен за изпълнител на завещанието му, получих си трите процента комисиона, както си му е редът. Двайсет и четири милиона. Добре й дойдоха на фирмата.
— Дори ракът на простатата си има добрите страни, а, Дан?
— Четирийсет години работих за Мак. Понеже Кларк не е между живите, Джийн получи цялото му състояние. Та тя беше омъжена за него има-няма единайсет години, как така ще взема всичко?! И въпреки това прибра над седемстотин милиона. Не е зле за единайсет години брак. Чувам, че процесът щял да се предава по телевизията.
— Съдийката иска да прави кариера на наш гръб.
— А, жена ли е? Мамка му, това не е хубаво. Е, бих я посъветвал да внимава. Предаването на живо на делото е нож с две остриета, може да й се забие в задника.
— Между другото, задникът й никак не е лош.
Съдия Морган се бе приближила незабелязано и изведнъж застана до тях. Когато я видя, Дан Форд се облещи.
— Дан — каза Скот, — запознай се със съдия Шелби Морган. Госпожо съдия, това е адвокат Дан Форд, старши съдружник във „Форд, Стивънс“.
— „Форд, Фени“ — каза Дан. — При условие че успея да прилъжа Скот с чара… и с парите си.
— Не знаех, че ще бъдете на погребението, госпожо съдия — каза Скот.
— За нищо на света не бих се лишила от тази възможност. Събитие номер едно на годината в правните среди. Какво ще кажеш да си вземем заедно такси за летището?
— Добре, след половин час.
Съдия Морган се обърна и се отдалечи под възхитения поглед на Дан Форд.
— Страхотен задник, наистина.
Но мисълта му много бързо се върна на любимите му теми: правото и парите.
— Помисли си, Скот: „Форд, Фени“.
— Дан, от шест седмици не мога да мисля за нищо друго, освен за това гадно дело.
— Гадно, а?
— Повече, отколкото можеш да си представиш.
— Е, с бившите съпруги е така.
— Бърбън с лед — каза съдия Морган на стюардесата. — Двоен.
— Минерална вода — поръча за себе си Скот.
Той се облегна и разхлаби вратовръзката си. Двамата бяха дошли заедно с такси на далаското летище и сега седяха един до друг в самолета за Хюстън. Повечето пътници отказваха традиционните безалкохолни напитки, минерална вода и кафе, които предлагаше стюардесата, и си поръчваха нещо по-силно. Шелби Морган не направи изключение.
— Погребенията ме депресират — каза тя.
Стюардесата сложи хартиени салфетки върху масичките им и подаде на Скот минералната вода, а на съдийката — чаша с кубчета лед и две шишенца бърбън.
— Ох, слава богу!
Шелби Морган отвъртя с отработен жест капачките и сипа уискито върху леда. Отпи наведнъж половината, пое дълбоко въздух и бавно издиша. Когато алкохолът се разля по вените й, страните й порозовяха. На Скот му се стори още по-привлекателна.
— Хубава реч, Скот. Познаваше ли го добре?
— Да.
— И той искаше да го наследиш на поста му?
— Да.
Тя пресуши до дъно чашата си и направи знак на стюардесата да й донесе още веднъж от същото.
— А сега могат да те препънат политически съображения.
— Имам и други опции.
— „Форд, Фени“. Старши съдружник в една от най-богатите адвокатски кантори в Тексас. Малко адвокати, които познавам, биха отказали подобна възможност.
Стюардесата се появи с нова чаша лед и още две шишенца бърбън. Съдийката си ги сипа със същото отработено движение.
— Ходи ли вече във ФБР? — попита тя.
— За какво?
— Отпечатъци, проверки за благонадеждност и така нататък.
— Няма смисъл. Постът е твой.
Тя вдигна ръце с опакото нагоре и разпери пръсти.