— Два дни, а? Е, на добър час.
Ник пристъпи към шкафа с мостри в ъгъла и зарови ръце в някакви кутии.
— Искаш ли обувки за голф? Кой номер носиш?
— Не, благодаря.
— Топки, стикове, фланелки? — Той вдигна един стик.
Скот поклати глава.
— От колко време си агент на Трей?
Ник замахна със стика и зае поза, сякаш наблюдаваше траекторията на топката.
— Откакто се състезава професионално, вече около две години. Аз самият играех голф в училище, но не си уредих стипендия и записах бизнес администрация. Още като завърших, станах агент към „Спортс Скор Интърнешънъл“, Ес Ес Ай. Вече осем години съм в занаята.
— Разкажи ми за агенцията ви.
— Нашият девиз е: „Печелим точки за клиентите си“. Работим с триста спортисти по целия свят, през последната финансова година сме сключили договори за реклама на стойност над шестстотин милиона долара.
— Офиси като твоя струват много пари.
— Харесва ли ти? — Ник остави стика и пристъпи към конзолата за електронни игри на бюрото. — Спортистите имат концентрация на деца в ясли, затова гледам с нещо да ги залисам, докато се оправям с адвокатите и жените им. Най-зле са футболистите. — Той поклати глава и се усмихна като добрата леля на непослушен племенник. — Това са едни големи деца… големи, ама деца.
— Представляваш и футболисти, така ли?
— Нямам избор. Те са ужасни досадници и практически неграмотни дебили, но… хей, тук е Тексас! — Ник се изхили гърлено. — И все пак е гот да си агент. В Нова Англия или в Калифорния щатският бюджет за образование се харчи за математика и точни науки. Тук всичко отива за футбола. Затова Тексас произвежда най-добрите футболисти в страната.
— А Калифорния и Масачузетс си блъскат в главите разни учени и математици.
— Именно.
Явно Ник не разбираше от ирония.
— Ник, бил ли си някога в къщата на Трей на плажа в Галвестън?
— Да, хубав имот.
— Кога за последен път?
— Преди около два месеца.
Отпечатъците върху кухненския плот очевидно не бяха на Ник. Макар той да бе с малки ръце. Скот не можеше да допусне, че е влизал в гардеробната на Трей или в леглото му.
— Скот, можех да изкарам много пари от Трей Ролинс. Не съм го убил.
— „Покажи ми парите!“, а? Това движи вашия бизнес, нали?
— Какво? Аха, фразата от онзи филм! Да, Скот, това движи бизнеса ни. Трябва да знаеш нещо за Трей, което важи за повечето професионални спортисти в днешно време. Всички, които по един или друг начин бяхме част от живота на Трей — аз, Ребека, разните му там спонсори и рекламодатели, — живеехме в неговия свят. Не той в нашия, а ние в неговия.
Като адвокат на богат клиент, помисли си Скот.
— Тайгър е милиардер, а е едва на трийсет и три. Само миналата година е изкарал сто милиона от реклами. Трей тази година щеше да изкара поне двайсет.
— Искам копия от всичките му договори с рекламодатели.
Ник се намръщи.
— Мога да ги изискам и с прокурорска заповед.
Ник кимна.
— Знам. Всеки път, когато някой от моите спортисти почне да се развежда, жена му вади прокурорска заповед за всичките му договори, лична кореспонденция, имейли, данъчни декларации… Трябва да го съгласувам с правния ни отдел, но съм сигурен, че ще мога да ти направя копия и без прокурорска заповед.
— Какво можеш да ми кажеш за Трей?
Ник вдигна рамене.
— Например?
— Имал ли е здравословни проблеми?
— Трей?!
Ник взе едно дистанционно, насочи го към телевизора и натисна няколко копчета. На екрана се появи Трей Ролинс.
— Това е личният му рекламен клип.
Заредиха се кадри на Трей в близък план: как замахва със стика за начален удар, как тича сутрин по плажа гол до кръста, управлява моторница гол до кръста, или язди мощното кросово беемве, също гол до кръста.
— Беше здрав като кон — каза Ник. — Виж му телосложението. Метър и осемдесет и два, осемдесет килограма. Гледай само какви коремни мускули! Ако някой от другите играчи си свали фланелката, можеш да повърнеш. Толкова са дебели. Но не и Трей. Жените между осемнайсет и трийсет и пет бяха луди по него. — Ник постави на пауза близък кадър с гръдния кош на Трей. — Знаеш ли, че той си епилираше гърдите?
— Защо?
— За да му изпъкват по-релефно мускулите. Всички кинозвезди го правят. Жените много си падат по такива работи.
— Аха…
— А пък да му чуеш интервютата: „да, госпожо!“… „точно така, господине!“… „аз съм благословен от Бога“… „да, обичам страната си“… Пазарните проучвания показват кои фрази въздействат най-добре върху потребителите. Трей беше самороден талант: програмиран, без да звучи като робот. При това непрекъснато се усмихваше. Повечето спортисти получават заплащане срещу екранно време — колкото повече им се вижда лицето на екрана, толкова повече пари смъкват. Затова всичко по тях — шапки, фланелки — е отрупано с фирмени надписи и емблеми. Само че изражението им е такова, сякаш им вадят зъб, а не печелят милиони. При Трей усмивката не слизаше от лицето му, все едно дали печелеше, или губеше. На феновете тя им харесваше, а парите се трупаха…