Обвинена в убийство

— Какви пари?

— За слава?

— Не искам слава.

— А тогава защо?

Скот въздъхна.

— И аз не знам.

— Смяташ ли, че можеш да докажеш невинността й?

— Тя е невинна до доказване на противното.

— Скот, аз съм латиноамериканец. Знам колко струва законът.

— Разговарял ли си с Трей по телефона в нощта на убийството му?

— Да.

— Говорихте ли за дълговете му?

— Да. Опитвах се да спася живота му.

— Как?

— Като го увещая да плати онова, което дължи, за да не се налага картелът да му праща „Зета“. Той ми беше приятел, Скот. Не исках да пострада.

— Те изпратиха ли „Зета“?

— Може би. Макар да не го вярвам.

— Защо?

— Защото тя е жива. Жена ти.

26

— Господи, вътре е ужасно!

Беше минал половин час, откакто Ребека излезе от ареста, но още трепереше. Двамата се разхождаха по крайбрежната алея на Галвестън, сред шумни, разноцветно облечени минувачи.

— Поне няма да ме карат да нося тази гривна на глезена си.

— Не нарушавай ограниченията, Ребека, или ще ми вземат къщата.

Скот бе заложил дома си в Далас, за да внесе гаранцията й.

— Ти сам каза, че затворите са пълни с невинно осъдени хора.

Той кимна.

— Ако ме признаят за виновна, какво ще стане?

— Ще обжалвам и ще искам отмяна на присъдата.

— Колко време ще отнеме?

— Две-три години.

— А дотогава тук ли ще живея?

— Не, ще бъдеш в затвора.

— Ами ако най-после разберат, че съм невинна? Какво ще стане тогава?

— Ще те освободят и ще ти кажат: „Пардон, извинявайте, ако имаше нещо.“

Скот прекрасно знаеше, че Ребека няма да издържи две-три години в затвора. Тя притежаваше умения за оцеляване и досега бе оцелявала, но не и в такива условия. В затвора просто щеше да умре.

Седнаха на една пейка и Скот каза:

— Излезе токсикологичната експертиза.

Цялото й тяло се спихна, очите й гледаха с невиждащ поглед морето.

— Господи, Ребека… кокаин! Защо?

— Опитвала съм само един-два пъти.

Преди две години изневярата на Ребека с треньора по голф в кънтри клуба го бе съсипала — той още отказваше да повярва, че тя е била способна да спи с Трей през деня, а вечерта да се прибере при семейството си, сякаш нищо не е било, — но сега новината, че е вземала кокаин, наистина му идваше в повече. Опитваше се да си я представи как смърка дрогата през сламка и не можеше. Това не беше онази Ребека, за която се бе оженил. Но пък ако пресмятанията на Бенито бяха верни, всяка година през границата минаваха петстотин тона кокаин. Все някой трябваше да го смърка.

— Ти познаваш ли Бенито Естрада? — попита я той.

— Не.

— Аз го познавам. Всъщност току-що се запознахме, малко преди да те изкарам от ареста. Той е продавал кокаин на Трей. И то много.

Тя кимна.

— Страхувах се за него. Започна преди около шест месеца, поне тогава за пръв път го хванах. Отначало, уж за да отпразнува поредната победа, после, за да понесе по-леко някоя и друга загуба, докато накрая започна да взема след всеки раунд. Казваше, че се владее, но аз виждах всичко.

— Трей е дължал на Бенито половин милион долара.

— За кокаин?

Скот кимна.

— Същата вечер Бенито му се е обадил, за да го накара да си плати, казал му е, че „Зета“ може да му направят нещо.

— Кои са „Зета“?

— Това са отрядите от наемни убийци на картела.

— Защо Трей не му е платил? Той имаше пари.

— Помислил си е, че Бенито се опитва да го измами.

— И смяташ, че „Зета“ са убили Трей?

— Не знам. Той беше ли напрегнат преди убийството?

— Не. Само седмица по-рано беше спечелил голям турнир.

— Защо тогава си е купил оръжие?

Тя вдигна рамене.

— Заради престъпността на острова. Държеше пистолет в колата си.

— Ребека, защо не ми каза, че си вземала кокаин?

— Не исках Бу да разбере.

— Това, така или иначе, ще излезе на делото. И тогава ще е още по-страшно да го разбере.

* * *

— Едно нещо, което съм научил през годините, Карлос — каза важно Лиус, без да отделя поглед от прибоя, — е че колкото и голям хищник да си, винаги ще се намери някой по-голям от теб да те изяде.

Карлос се позасмя.

— Горилите на Бенито ли имаш предвид?

— Не, макар че и там можеше да стане страшно.

— „Зета“ са далеч по-страшни. Мислиш ли, че те са убили Трей?

— Преди време бяха убили един чернокож от гетата. Човекът си беше помислил, че в Южен Далас е в безопасност, че мексиканците няма да тръгнат да го търсят там. Но те го откриха. Бяха дузина, въоръжени като за война. Настигнаха го на улицата и го надупчиха с куршуми. И знаеш ли за колко? За десет хиляди долара.