— Аз ги издържах вместо него. — Ник вдигна рамене. — Давах му моя урина. Трей винаги държеше по едно шишенце в шкафчето си. Като му кажеха да пикае за проба, отиваше в кенефа и я преливаше в чашката. Все пак тук не е затвор.
— Знаеше ли, че е дължал на пласьора си половин милион долара?
— Половин милион?! Не, не знаех. Защо?
— Помислил си е, че пласьорът го мами.
— Господи, Трей е бил с двата крака вътре. Смяташ ли, че пласьорът го е убил?
— Вероятно „Зета“.
Ник кимна.
— Тези мръсници екзекутираха няколко души в Хюстън. Не бих желал да им се изпреча на пътя.
— Защо не си го пратил на лечение?
— Не даваше. Освен това, ако влезеше в клиника, на другия ден целият свят щеше да знае, рекламодателите щяха да се отдръпнат. БММП не обичат наркомани, Скот.
— Значи просто си седял отстрани и си го гледал как се проваля, за да не си загубиш комисионата, така ли?
— Скот, аз не можех да го излекувам. Но поне го пратих на спортен психолог.
— Кой е той?
— Доктор Тим. Тимъти О’Брайън. Работи с десетки професионални спортисти, помага им да се осъзнаят, когато им се позамаят главите от хвалби. Обикновено само се опитва.
— Този Трей не е бил онзи Трей Ролинс, когото си продавал, нали?
— Скот, ние продаваме на хората това, което искат да купят. Те искат герои. Имат нужда от герои. Те не желаят да видят реалността, достатъчно потискащо е да пуснат телевизора и да изгледат новините. Последното нещо, което биха желали, е да чуят истината.
— Във всеки случай истината ще я научат по време на процеса.
— Кога започва?
— След двайсет и шест дни.
— Нямаш достатъчно време, за да откриеш убиеца.
Намериха Били Джийн Пъкет, седнала в клоните на едно дърво.
— Здрасти, Били Джийн — каза Ник.
Тя се стресна и за малко не изпусна сладоледа. Погледна ги навъсено и попита:
— Какво искате?
— Слез долу, моето момиче.
— Няма.
— Той иска само да поговори с теб.
— Не.
— Били Джийн — започна Скот, — ти беше ли на турнира във Флорида с баща си?
— Не. Останах в Остин.
— Но не си била през цялото време в Остин, нали така? Дошла си с колата си до Галвестън. В деня на убийството си била в дома на Трей, нали?
— Не.
— Ти караш черен мустанг.
— Не.
— Скот знае какво караш — намеси се Ник.
— Е, и?
— Свидетели са видели русокосо момиче да пристига същия ден в къщата на Трей с черен мустанг.
— Никой няма да повярва на някакви си мексиканци.
— Никога не съм казвал, че свидетелите са мексиканци.
— О! Няма значение, не съм била аз.
— Би ли ми дала да снема отпечатъците ти?
— За какво са ти?
— За да те зачеркна от списъка.
— Какъв списък?
— На заподозрените в убийството на Трей.
— Не съм убила Трей.
— Знам, миличка — намеси се отново Ник. — Но Скот не го знае.
— Няма да сляза.
— Тогава — каза Скот — ще стоим тук и няма да мръднем, докато не слезеш.
Той се облегна на дънера на дървото и засвири с уста някаква мелодийка.
Над главата му се чу момичешки глас:
— Свириш като спукан радиатор…
— Благодаря. Колко време ходехте с Трей?
— Няколко седмици… Казах ти, че няма да разговарям с теб.
Скот отново засвири с уста.
— Ще кажа на баща ми да те набие.
— Той ли наби Трей?
Мълчание.
— Той ли уби Трей?
Мълчание.
— За никъде не бързам, Били Джийн.
— Пишка ми се.
— Ако те сваля долу, ще разговаряш ли с мен?
— Ако не ме свалиш долу, ще ти се изпикая на главата.
Скот погледна нагоре.
— Само да не побегнеш!
Тя въздъхна.
— Няма. — Подаде му сладоледа си. — Подръж малко.
Скот пое сладоледа от ръката й, докато Ник се завтече да й помогне. Ръцете й лепнеха от сиропа, който потече и по неговите. Когато тя стъпи на земята, Скот понечи да й върне сладоледа.
— Ето, вземи.
В този момент тя си плю на петите.
— Дръж я! — извика Ник.
Скот захвърли сладоледа и двамата хукнаха след нея. Тя тичаше напред през игрища и алеи, провираше се през тълпите от зяпачи и между сергиите със сандвичи и напитки… беше бърза… и се насочваше право към дамската съблекалня. Скот и Ник просто не бяха в състояние да я настигнат. Тя блъсна с две ръце стъклената врата, влезе вътре, обърна се и им махна подигравателно за сбогом, след което изчезна от погледа им. Скот се подпря с длани на коленете си, за да си поеме дъх. Той всяка сутрин тичаше по десет километра, но момичето го бе надбягало с лекота.
— Наистина ли мислиш, че Пийт може да го е убил? — попита Ник. — Вярно, че е сприхав грубиян, но чак пък да наръга с нож Трей…