— Ей, Марино! — излайва едно от ченгетата. — Търси те Райтър.
Бъфорд Райтър е главен прокурор на щата. Оглеждам се с надеждата да видя Джей. Няма го никъде.
— Кажи му да си вземе номерче и да си чака реда — продължава Марино с шегичката за опашката пред гастронома.
Пали цигарата, аз отварям входната врата и студеният въздух ме захапва по лицето. В очите им избиват сълзи.
— Взе ли служебното ми куфарче? — питам аз Марино.
— В джипа е — отвръща той с тона на снизходителен съпруг, помолен да донесе тефтерчето с телефоните на жена си.
— Защо те търси Райтър? — държа да узная аз.
— Остави ги тия тъпи воайори — изпелтечва той.
Джипът му е на улицата отпред, двете огромни гуми са прорязали коловоз по заснежената, вече разкаляна морава пред нас. Ние с Бъфорд Райтър сме работили често през годините по различни случаи и ми докривява, задето той не е попитал направо мен дали може да дойде в къщата ми. Всъщност дори не ми се обади да се поинтересува как съм и да каже, че се радва, задето съм се отървала жива.
— Мен ако питаш, хората просто искат да видят къде живееш — казва Марино. — Затова си измислят какви ли не оправдания — че уж трябвало да проверят не знам какво си.
Кишата се просмуква в обувките ми, докато вървя предпазливо по алеята.
— Нямаш си представа колко народ ме е питал как изглежда къщата ти. Да си рече човек, че си лейди Ди или друга знаменитост. Освен това Райтър си пъха гагата навсякъде, място не си намира, ако не участва в играта. А това тук е най-гръмкото разследване от Джак Изкормвача насам. Райтър ни е пришпорил, не е за разправяне.
Най-неочаквано блясват фотографски светкавици и аз насмалко да се подхлъзна. Изругавам на висок глас. Фотографите са се промъкнали през оградата на квартала. Докато се мъча да се кача някак с вдигната лява ръка на високата предна седалка в джипа, трима от тях се спускат към мен и започват да щракат като обезумели.
— Ей! — изкрещява Марино на най-близкия натрапник — жена. — Кучко проклета!
Нахвърля й се, опитвайки да ме закрие от фотоапарата, а жената губи равновесие. Пльосва се по задник на хлъзгавата улица, фотоапаратът и другите джаджи се разлетяват с трясък.
— Калтак! — пищи тя като попарена. — Негодник!
— Качвай се! Качвай се в джипа де! — вика ми Марино.
— Мухльо!
Сърцето ми ще изхвръкне от гръдния кош.
— Ще те дам под съд, така да знаеш, негодник с негодник!
Още светкавици, аз си защипвам палтото с вратата на джипа и се налага да я отварям и затварям още веднъж, а през това време Марино мята сака и куфара в багажника, скача зад волана и включва двигателя, който пърпори като моторна лодка. Фотографката се опитва да се изправи и на мен ми хрумва, че не е зле да проверя дали не се е наранила.
— Дай да видим дали не се е ударила — предлагам, загледана през страничния прозорец.
Джипът се устремява към улицата, спира за кратко и отпрашва нататък.
— Кои са пък тия?
Бясна съм. Пред очите ми играят черни кръгове.
— Тъпанари. Ето кои! — Марино грабва микрофона на радиовръзката. — Девети отряд — оповестява по ефира.
— Девети отряд — повтаря диспечерната.
— Не искам да снимат нито мен, нито къщата — повишавам аз тон.
Всяка клетка в тялото ми се надига и роптае: колко несправедливо е всичко!
— Отряд три две нула, кажи му да ми звънне по клетъчния.
Марино държи микрофона до устата си. От отряд три две нула се свързват незабавно с него — клетъчният телефон се тресе като огромно насекомо. Марино го разгъва и казва:
— От медиите са се промъкнали до къщата. Фотографи. Според мен са оставили колите някъде в Уиндзор Фармс, прескочили са оградата и са минали пешком през затревената площ зад будката на пазача. Прати хора да проверят дали има коли, спрели на забранено място, нека ги изтеглят оттам. Ако продължават да се разхождат из двора на докторката, да ги арестуват.