— Ще ми бъде неприятно не по-малко, отколкото на теб, ако медиите раздухат случая — обяснявам му аз.
Той подпира ръжена на месинговата поставка, обръща гръб на камината и с пламнало от огъня лице всмуква от пурата. Цепениците пукат и съскат.
— Какво можем да направим, Кей?
— Да кажем на Динуиди да си държи езика зад зъбите.
— Господин Първа страница? — подсмихва се жлъчно губернаторът. — Тъкмо той нададе вой до небето, че според някои Джеймстаун бил първото място, където хомосексуалисти са започнали да разчистват сметките помежду си и да извършват престъпления от омраза — срещу коренното население в Америка.
— Мен ако питаш, се иска доста омраза и за да убиваш хора ей така, без нищо, да ги скалпираш и да ги държиш гладни, докато умрат. Откакто свят светува, се шири омраза. Но лично аз, губернаторе, не бих употребила определенията „разчистване на сметки между хомосексуалисти“ и „престъпление, извършено от омраза“. Те не съществуват в никой от формулярите, които попълвам, над никое квадратче, което трябва да задраскам, в никой смъртен акт. Знаеш не по-зле от мен, че се употребяват от прокурорите и следователите, но не и от съдебните лекари.
— А ти на какво мнение си?
Разказвам му за втория труп, намерен днес надвечер в Ричмънд. Притеснявам се, че между убийствата на двамата мъже има връзка.
— Откъде съдиш?
Пурата му тлее в пепелника. Мичъл разтрива лице и разтърква слепоочия, сякаш го боли глава.
— От това, че преди да ги убият, са ги вързали. И двамата имат обгаряния.
— Обгаряния ли? Но нали първият е обгорен от пожар! Защо и по втория има изгаряния?
— Подозирам, че са изтезавани.
— Обратни ли са?
— При втората жертва няма видими следи. Но не бива да го изключваме.
— Знаем ли кой е и дали е местен?
— Засега не. И в двата случая не открихме лични вещи.
— Значи някой не иска да установяваме самоличността им. Или е грабеж. Или и двете.
— Възможно е.
— Разкажи ми за изгарянията — подканя губернаторът.
Описвам ги. Споменавам случая, разследван от Бъргър в Ню Йорк, и притесненията на губернатора се засилват. Върху лицето му се мярва гняв.
— Нека догадките ти си останат в това помещение — вметва Мичъл. — Не дай си боже пак да има връзка с Ню Йорк!
— Няма доказателства за връзка, освен ако някой не е чел по вестниците за случая и не е решил да се възползва от идеята — отвръщам аз. — Не мога да кажа със сигурност, че и в случаите тук е използван пистолет за смъкване на блажна боя.
— А не ти ли се струва странно, че убийствата, извършени от Шандон, са свързани с Ню Йорк? Делото ще се гледа там. Сега пък тези две убийства тук приличат на убийство, извършено в Ню Йорк.
— Да, странно си е. Много странно. Единственото, което мога да ти кажа със сигурност, губернаторе, е, че нямам намерение със заключенията от аутопсиите да наливам вода в нечия политическа мелница. Както винаги, ще се придържам към фактите и ще гледам да не се впускам в догадки. Дай да си гледаме работата, вместо да разсейваме слухове.
— Ох, да му се не види! Всичко това ще гръмне като бомба със закъснител — простенва той сред валмата тютюнев дим.
— Дано не си прав — казвам му.
— Ами твоят случай? Френският Върколак, както вече го наричат всички? — изплюва накрая Мичъл камъчето. — Как ще ти се отрази?
Той отново сяда и ме пронизва с тежък поглед. Отпивам от уискито и се чудя как ли да му кажа. Просто няма начин да му го поднеса безболезнено.
— Как ще ми се отрази ли? — усмихвам се тъжно.
— Сигурно се чувстваш ужасно. Пак добре, че го залови.
В очите му блясват сълзи и той бързо се извръща. Пред мен отново е прокурорът. Чувстваме се добре заедно. Стари колеги, стари приятели сме. Трогната съм — и то много, и същевременно съм потисната. Миналото си е минало. Сега Мичъл е губернатор. Вероятно ще се издигне още и ще отиде във Вашингтон. Аз съм главен съдебен лекар на щата Вирджиния и Мичъл ми е шеф. Каня се да му кажа, че напускам.