Помня случая, то оставаше да не го помня! След време въпросната жена съди мен и Службата — обвиняваше ни в изнудване, а също, че сме се сдушили със застрахователното дружество и сме фалшифицирали заключението от аутопсията, за да не й се изплати застраховката.
— Бъргър имаше отношение, понеже се оказа, че първият съпруг на жената също е починал преди няколко години в Ню Йорк при съмнителни обстоятелства — продължава Мичъл. — Бил доста по-възрастен и болнав и уж се удавил във ваната точно месец, след като жена му го застраховала за огромна сума. Съдебният лекар открил охлузвания, получени може би при боричкане, и дълго отлагал делото с надеждата, че следователите ще се натъкнат на неоспорими доказателства. Но такива доказателства така и не се появили. От окръжната прокуратура не успели да предявят обвинителен акт. Тогава жената се запретнала да съди и тамошния съдебен лекар. За клевета, морални щети и не знам още какво. Разговарял съм многократно с колеги в Ню Йорк, най-вече с окръжния прокурор Боб Моргентау, но и с Джейми — сравнявахме случаите.
— Дали от федералните служби няма да се опитат да се споразумеят с Шандон той да предаде престъпното си семейство? — питам се аз на глас. — И после какво?
— Със сигурност ще се опитат — отвръща някак тъжно Мичъл.
— А, такава ли била работата! — Сега вече знам със сигурност. — Ще му обещаят да не го осъждат на смърт! Ей на това му се вика сделката на века!
— Моргентау се слави като прокурор, който не иска смъртни присъди — вметва губернаторът. — Аз обаче искам. И още как!
Току-що ми е намекнал за пазарлъците, които се водят. В замяна на сговорчивостта федералните служби ще обещаят на Шандон да прехвърлят делото в Ню Йорк и да не го осъждат на смърт. Както и да се обърнат нещата, губернаторът Мичъл ще излезе сух от водата. Шандон вече не е негов проблем. Не е проблем на щат Вирджиния. Няма да предизвикаме международен скандал, задето сме били на французина смъртоносна инжекция.
— Какъв срам! — обобщавам аз. — Не че съм привърженичка на смъртното наказание, Майк, но наистина е срам и позор, че в целия миш-маш се е набъркала и политиката. Току-що слушах в продължение на часове лъжите на Шандон. Той няма да помогне да заловят роднините му. Никога. Ще ти кажа и още нещо: озове ли се в затворите за душевноболни „Кърби“ или „Белвю“, все ще намери начин да се измъкне оттам. И ще убие отново. От една страна съм доволна, че прокурор по делото ще бъде не Райтър, а един отличен професионалист. Райтър си е страхливец. От друга страна обаче ме е яд, че сме изтървали Шандон и вече нямаме власт над съдбата му.
Мичъл се навежда и се подпира на колене — сигурен знак, че се кани да стане и разговорът е приключил. Той няма намерение да обсъжда въпроса с мен и това говори много.
— Радвам се, че дойде, Кей — казва ми.
Взира се в очите ми, все едно моли: „Не питай“.
19.
Арън ме отвежда долу по стълбището и докато отваря входната врата, ми се усмихва едва доловимо. Минавам с автомобила през портала, човекът от охраната ми махва. Оборва ме чувството за край, за завършек, докато обикалям по Кепитъл скуеър и резиденцията изчезва от огледалото за обратно виждане. Оставила съм нещо зад себе си. Току-що съм си тръгнала от живота, който познавам, открила съм следа на недоверие към човек, на когото винаги съм се възхищавала. Не, не смятам, че Мичъл е направил нещо нередно. Знам обаче, че не бе искрен с мен, най-малкото докрай. Носи пряката вина, задето Шандон вече не е под юрисдикцията на нашия съдебен окръг, и причина за това е не справедливостта, правосъдието, а политиката. Усещам го. Сигурна съм. Майк Мичъл вече не е прокурор. Той е губернатор. Защо ли изобщо се изненадвам? Какво друго съм очаквала?
Центърът на града ми се струва чужд и враждебен, докато карам по Осма улица, за да изляза на магистралата. Наблюдавам лицата на хората, които минават с автомобилите си покрай мен, и съм изумена, че никой от тях не живее в настоящето. Карат си колите и гледат в огледалото, пресягат се да вземат нещо от съседната седалка, играят си с радиото, разговарят по телефона или със своите спътници. Хич и не забелязват непознатата, която ги наблюдава. Виждам лицата толкова ясно, че мога да кажа дали са красиви, симпатични или загрозени от младежки пъпки, дали зъбите са хубави. Давам си сметка, че има най-малко една съществена разлика между убийците и техните жертви. Убийците живеят изцяло в настоящето, опознават обстановката, забелязват и най-малката подробност и как тя може да им помогне или попречи. Държат под око непознатите. Вторачват се в някое лице и решават да проследят човека до дома му. Питам се дали така са подбрани и двамата младежи — последните ми пациенти. Питам се с какъв хищник си имам работа. Питам се защо ли всъщност губернаторът е държал толкова много да се видим още днес вечерта и защо и той, и жена му ме подпитваха за случая в окръг Джеймс Сити. Тук има нещо. Нещо гнило.