Проверявам телефонния секретар у дома, имам седем съобщения. Три са от Луси. Не ми казва защо ме търси, обяснява само, че трябвало да поговорим. Набирам клетъчния й телефон и когато тя вдига слушалката, долавям напрежение. Усещам, че не е сама.
— Всичко наред ли е? — питам я.
Луси се двоуми.
— Лельо Кей, бих искала да доведа и Тиюн.
— Тиюн Макгъвърн в Ричмънд ли е? — ахвам аз.
— Можем да бъдем до четвърт час у Ана — отвръща племенницата ми.
Веднага заставам нащрек. Така и не мога да разчета сигналите, пращани от подсъзнанието ми, за да проумея една много важна истина. Каква ли, дявол го взел? Притеснена съм, оплела съм се като пиле в кълчища, нервите ми са опънати до скъсване. Някакъв мотоциклетист натиска клаксона зад мен и аз подскачам като ужилена. Оставам без дъх. Виждам, че светофарът вече свети зелено. Луната е непълна и забулена от облаци, река Джеймс наподобява тъмна разлата равнина под моста Хюгънот, откъдето отивам в южната част на града. Пред къщата на Ана спирам зад очуканото автомобилче на Луси и на мига входната врата се отваря. Както личи, Луси и Макгъвърн са дошли току-що. Двете стоят заедно с Ана в антрето под искрящия кристал на полилея. Макгъвърн ме поглежда в очите и ми се усмихва насърчително, сякаш ми казва, че всичко при мен ще се оправи. Подстригана е късо и все още е много привлекателна и стройна, прилича на момиче в черния клин и дългото кожено яке. Прегръщаме се и аз се сещам колко непреклонна и отговорна е тя, но и колко внимателна и нежна. Радвам се да я видя — неописуемо.
— Влизайте, влизайте де! — подканя Ана. — Наближава Бъдни вечер! Колко е хубаво, нали!
Но от изражението й не личи да й е хубаво. Лицето й е посърнало, очите — помръкнали от притеснение и умора. Тя долавя, че я гледам, и се опитва да се усмихне. Всички едновременно се отправяме към кухнята. Ана пита кой какво ще пие и какво да предложи за мезе. Всички ли сме вечеряли? Не искат ли Луси и Макгъвърн да пренощуват у нея? На Бъдни вечер никой не бивало да ходи на хотел — било си престъпление. Дърдори ли, дърдори, не спира, а ръцете й треперят, докато вади от барчето бутилки и реди различните марки уиски и други напитки. Сърцето ми се е свило, вече почти не чувам какво казват другите. Сетне в миг проумявам какво е станало. Истината ме блъсва като мощен поток, докато Ана ми налива от уискито.
Казах на Бъргър, че нямам големи, страшни тайни. Имах предвид, че винаги съм внимавала много. Не споделям с другите неща, които могат да се използват срещу мен. По природа съм си предпазлива. Но тия дни се разприказвах пред Ана. Часове наред двете изследвахме най-потайните кътчета на живота ми. Споделих с нея неща, за които не съм сигурна, че съм знаела дори самата аз, но не съм й плащала за сеансите. Те не са защитени от клетвата, която лекарят дава да не разгласява тайните на пациентите си. Роки Каджиано би могъл да й прати призовка и сега, докато я гледам, ми хрумва, че явно се е случило точно това. Поемам чашата уиски, без да свалям очи от Ана.
— Нещо се е случило — казвам й.
Тя извръща поглед. Представям си какво ще стане от тук нататък. Бъргър ще отмени призовката. Каджиано ще започне да ме тормози, да се опитва да ме сплаши, но аз няма да се хвана на номерата му. Ще ме уплаши на куково лято, негодникът му с негодник! Вече съм премислила всичко, предвидила съм всички възможности, просто умея да заобикалям всяка истина, пряко засягаща най-съкровената ми същност, добруването ми, чувствата ми.
— Кажи ми, Ана — моля я.
В кухнята тегне тишина. Луси и Макгъвърн са млъкнали. Племенницата ми идва при мен и ме прегръща.
— С теб сме — казва ми.
— Няма страшно! — Намесва се Макгъвърн и ме насърчава с вдигнати палци.
Двете отиват в хола, покрай усилията им да ме поуспокоят ме наляга тежко предчувствие. Ана ме поглежда и за пръв път виждам в очите на своята приятелка — смелата австрийка, намек за сълзи.