— Направих нещо ужасно, Кей. — Тя се прокашля и вдървено пълни следващата чаша с лед от хладилната камера. Изпуска едно от кубчетата и то се плъзва зад кофата за боклук, където не можем да го стигнем. — Заместник-шерифът. Направо не повярвах на очите си, когато сутринта се позвъни на портата. Кой, мислиш, ми дошъл на крака — заместникът с призовка, моля ти се! Направо в къщата ми! Винаги получавам призовките в кабинета. Случва се често, както знаеш, от време на време се явявам да свидетелствам като експерт в съда. Не мога да повярвам, че го е направил. А аз му вярвах!
Съмнения. Отказ да повярвам. Първият лъх на страха докосва централната ми нервна система.
— Кой го е направил? — питам я. — Роки ли?
— Какъв Роки? — гледа ме изненадана Ана.
— Боже господи! — проронвам аз. — Божичко!
Подпирам се на кухненския плот. Значи не е свързано с Шандон. Няма как да е свързано с него. Щом призовката не е от Каджиано, значи остава само една възможност — да я е пратила Бъргър, но това е изключено. Прокуратурата няма причини да разговаря с Ана. Сещам се за странното телефонно обаждане от банката, за съобщението от универсален магазин „Ей Ти анд Ти“, за поведението на Райтър и изражението му в събота вечерта, когато ме видя в джипа на Марино. Връщам се към губернатора и внезапното му желание да ме види на всяка цена, към уклончивостта му, дори към киселите настроения на Марино и стремежа му да ме избягва, поглеждам по нов начин на косопада на Джак от последно време, на страховете му да не бъде натоварен с цялата отговорност. Всичко си идва на местата и образува невероятна картина. Загазила съм. Майко мила, загазила съм не на шега. Ръцете ми се разтреперват.
Ана пелтечи, мънка, търси думите, сякаш изневиделица се е върнала към езика, който най-напред е научила през живота си, а той не е английският. Мъчи се като грешен дявол. Потвърждава онова, което аз волю-неволю вече подозирам. Получила е призовка от специален разширен състав на съдебните заседатели, който да установи дали има достатъчно улики, за да ми предяви обвинение в убийството на Даян Брей. Ана обяснява, че са я използвали. Заложили са й капан.
— Кой? Бъфорд Райтър ли? Той ли стои зад всичко това? — питам я аз.
Тя кима.
— Няма да му го простя никога. Казах му го — зарича се.
Отиваме в хола и аз вдигам слушалката на безжичния телефон върху красивата поставка от тиково дърво.
— Знаеш, Ана, не си длъжна да ми казваш всичко това. — Набирам домашния номер на Марино. Налагам си да не губя самообладание. — Бъфорд ще ти се разсърди. Недей да ми обясняваш.
— Пет пари не давам кой ще ми се разсърди. Още щом получих призовката, Бъфорд ми звънна и изложи какво иска от мен. Обадих се незабавно на Луси — продължава да им обяснява Ана на развален английски, както гледа вторачено Макгъвърн, сякаш няма и понятие коя е тази жена и какво търси в къщата й.
— В колко часа заместник-шерифът ти донесе призовката? — питам я аз. Телефонът на Марино се включва автоматично на секретар. — По дяволите! — ругая едва чуто.
После чувам гласа му. Оставям му съобщение да ми се обади. И че е спешно.
— Някъде към десет сутринта — отговаря Ана на въпроса ми.
— Виж ти! — възкликвам. — Горе-долу по същото време, когато откараха Шандон в Ню Йорк. А после опелото на Брей, на което се срещнах за пръв път с Бъргър.
— Как според теб е свързано всичко това? — намесва се Макгъвърн, която слуша внимателно, вперила в мен проницателни, опитни очи.
Беше сред най-талантливите следователи по умишлени палежи в Службата за спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие, докато не бе повишена за шефка от същите хора, които накрая я принудиха да напусне.
— И аз не знам — отговарям й. — Знам само, че Бъргър искаше да види кой е дошъл на погребението на Брей. Сега се питам дали е искала да провери ще отида ли и аз. Може би е в течение, че ме разследват, и ме проверява на своя глава. — Телефонът на Ана звъни. Вдигам. — Домът на Зенър.
— Какво става пак? — опитва се Марино да надвика телевизора.
— И аз се питах това, но вече започвам да проумявам — отвръщам му.
От гласа ми той начаса се досеща, че вместо да задава въпроси, е по-добре да се метне на джипа и да дойде. Дошло е време за истината. Край на игрите, край на тайните — казвам му. Чакаме го пред запалената камина в хола на Ана, край елхата, цялата в бели лампички, гирлянди, стъклени животинки и дървени плодове, под която са наслагани подаръци. Припомням си наум всяка дума, която съм изрекла пред Ана, и се мъча да си спомня онова, което ще си спомни и тя, когато Райтър започне да я разпитва пред съдебните заседатели, заклели се да решат безпристрастно дали трябва да бъда съдена за убийство. Страхът ме сграбчва с леденостудени пръсти за сърцето, въпреки това, когато говоря, успявам някак да не губя самообладание и да разсъждавам трезво. Не трепвам, докато Ана обяснява как са й заложили капана. Всичко започнало във вторник, четиринайсети декември, когато с нея се свързал Райтър. Цели петнайсет минути разказва как той я убеждавал, че се обажда като приятел, като разтревожен приятел. Хората ме одумвали. Бил чувал разни неща, чувствал се длъжен да ги провери. Знаел, че с Ана сме приятелки.