— Нещо не се връзва — намесва се Луси. — Тогава Брей още не е била убита. Защо Райтър е разговарял толкова рано с Ана?
— И аз не схващам — подкрепя я Макгъвърн. — На тоя не му е чист косъмът.
Двете с Луси са се разположили на пода пред запалената камина. Аз както винаги съм на люлеещия се стол, а Ана седи като глътнала бастун на канапето.
— Когато Райтър ти се обади на четиринайсети, какво точно ти каза? — питам аз Ана. — Откъде подхвана разговора?
Тя ме поглежда в очите.
— Че бил загрижен за душевното ти здраве. С това започна.
Само кимам. Не се чувствам обидена. Вярно е, че понесох много тежко смъртта на Бентън, но никога не съм била душевноболна. Убедена съм в здравия си разсъдък, че мога да мисля и да разсъждавам трезво. Единствената ми вина е, че избягах от болката.
— Знам, рухнах след смъртта на Бентън — признавам си.
— Как човек да не рухне след подобно нещо! — възкликва Луси.
— Не, не, Бъфорд Райтър имаше предвид друго — прекъсва ни Ана. — Обаждаше се, Кей, не заради това, че не си понесла мъката, а заради Даян Брей, заради отношенията ти с нея.
— Какви отношения? — Веднага ми хрумва дали Брей не се е свързала с Райтър, за да ми заложи поредната клопка. — Почти не я познавах.
Ана се е вторачила в мен, върху лицето й трепкат отблясъците от огъня. Пак се сепвам колко стара изглежда, сякаш за ден се е състарила с десет години.
— Имала си доста разправии с нея. Поне така ми каза — отвръща психиатърката.
— Да де, но тя си търсеше за какво да се заяде с мен, не аз — бързам да уточня. — Не сме имали лични отношения. Познавахме се съвсем бегло.
— Обявиш ли война на някого, това вече са лични отношения. Дори хора, които се мразят, имат лични отношения, поне според мен. Брей приемаше много лично всичко, свързано с теб, Кей. Пускаше слухове и лъжи. Създаде в Интернет медицинска страница, уж я списваш ти, колкото да те направи за посмешище и да ти развали отношенията със секретаря по обществена сигурност, дори с губернатора.
— Току-що бях при губернатора. Изобщо не смятам, че отношенията ми с него са се развалили — казвам аз и веднага си давам сметка колко странно е всичко.
Щом Мичъл знае, че ме разследва разширен състав на съдебните заседатели, а той няма как да не знае, защо тогава не прие оставката ми и не благодари на Бога, задето се е отървал от мен и от объркания ми живот?
— Брей беше на косъм да провали и кариерата на Марино само защото той ти играе по свирката — продължава Ана.
Единственото, което ми хрумва, е, че Марино ще побеснее, ако чуе да казват, че ми играел по свирката. Но дето е думата, за вълка говорим, а той бил в кошарата: точно в този миг се звъни по домофона, от което разбираме, че Марино е на входа.
— С други думи, Брей ти слагаше прът в колелата — допълва Ана и се изправя. — Нали? Сама ми го каза. — Натиска копчето върху стената. Гневът измества потиснатостта. — Ало! Кой е? — подвиква тя в слушалката на домофона.
— Аз, сладурче.
Стаята се изпълва с груби звуци: гласа на Марино, джипа му.
— Само да ме нарече още веднъж „сладурче“, и ще го убия — вдига ръце Ана.
Отива на входната врата и след миг в хола влиза Марино. Изхвърчал е от къщи на пожар, дори не си е направил труда да си облече яке, нахлузил е само сив пуловер и маратонките. Зяпна, щом вижда пред запалената камина Макгъвърн, която е седнала по турски на пода и го гледа.
— Майко мила! — възкликва Марино. — Я кого ни е довял вятърът!
— И аз се радвам да те видя, Марино — отвръща Макгъвърн.
— Някой ще ми каже ли какво става тук?
Изтегля един от фотьойлите при огъня и сяда, след което ни оглежда една по една, прави се на глупак и се опитва да разбере какво се е случило, сякаш вече не знае. Според мен знае. О, да, чак сега проумявам защо напоследък се държи толкова странно.