— Ха! — сумти Марино. — Почти откакто го помня, Роки се забърква с мафиоти. Но ако питаш дали знам как си оползотворява времето, отговорът е — не, не знам. Не бих се заклел. Знам само що за стока е. Отрепка. По рождение не е читаво това дете. От калпаво семе е. Лично аз не го смятам за свой син.
— Е, и да го смяташ, и да не го смяташ, пак е твой син — отбелязвам аз.
— Друг път ми е син. Метнал се е на скапаняците в рода — повтаря си своето той. — В Ню Джърси имаше лоши Марино и свестни Марино. Имах един чичо мафиот и друг чичо — ченге. Двама братя, различни, както небето и земята. А после, когато навърших четиринайсет, чичо Луи — Калтака, прати да пречукат другия чичо, ченгето де, той също се казваше Пийт. Теглили му, моля ти се, куршума направо пред къщата, докато си взимал човекът вестника. Така и не доказахме, че е работа на чичо Луи, но всички в рода са убедени в това. И досега смятам, че точно той му е видял сметката.
— Къде е сега тоя твой чичо Луи? — интересува се Луси, а Ана се връща с чашата бърбън за Марино.
— Чух, че преди година-две бил умрял. Не съм поддържал отношения с него. Никога не съм имал нищо общо с тоя боклук. — Той взима чашата от Ана. — А Роки му е одрал кожата. Докато растеше, дори приличаше външно на него, още от малък си е лайно, за нищо не става. Защо според вас се прекръсти на Каджиано? Защото това е моминското име на майка ми и Роки знаеше, че ще ме изкара от кожата, ако вземе името на мама. Има хора, които са си непоправими. Раждат си се калпави, и толкоз. Не ме карайте да ви обяснявам. Ние с Дорис душа давахме за това дете. Дори уредихме да го приемат във военно училище, което си беше грешка. На този копелдак взе, че му хареса — най-вече да тормози другите момчета. Никой не смееше да си има вземане-даване с него дори докато беше новобранец. Беше цяло мъжище, на мен се е метнал, и бе такава гад, че другите не смееха и с пръст да го закачат.
— Не е хубаво това — проронва Ана и отново сяда на канапето.
— Защо Роки се нагърбва с такъв случай? — Помня какво ми е казала Бъргър, но искам да чуя и мнението на Марино. — За да ти направи напук ли?
— За да се прочуе. А около случай като този ще се вдигне патърдия до бога — голям цирк!
На бащата не му се ще да изрече очевидното — че синът се домогва да го унижи и да го пречупи.
— Мрази ли те? — пита го Макгъвърн.
Марино пак изсумтява, а пейджърът му започва да жужи.
— И какво стана с Роки? — намесвам се аз отново. — Уредил си го във военно училище. После?
— Изритах го. Казах му, че щом не спазва моите правила, да ми се маха от къщата. Беше след първи курс във военното училище. И знаеш ли какво направи малкият психар? — Марино прочита съобщението върху екранчето на пейджъра и се изправя. — Отиде, моля ти се, в Джърси, при чичо си Луи, при мафията. После има наглостта да се върне тук, за да следва право, и то не другаде, а в „Уилям и Мери“, знае как да се вреди хитрецът му с хитрец.
— Значи е вписан в адвокатския регистър на Вирджиния! — ахвам изумена аз.
— Вписан е, и още как! Разиграва си коня из целия щат. Не съм го виждал обаче от седемнайсет години. Ана, имаш ли нещо против да ти ползвам телефона? Излезе една работа, не е за клетъчния. — Той ме поглежда и тръгва да излиза от стаята. — Станфийлд.
— Да не са установили самоличността? — питам го аз.
— Надявам се да ме търси за това — отвръща Марино. — Работата май е дебела.
Докато той говори по телефона, Ана изчезва от собствения си хол. Решавам, че е отишла до тоалетната, тя обаче не се връща. Представям си какво й е. В много отношения се притеснявам повече за нея, отколкото за себе си. Знам достатъчно за живота й, вече съм наясно колко уязвима е, какви дълбоки белези и пущинаци има в пейзажа на душата й.
— Не е честно — възкликвам — вече губя самообладание. — Не е честно спрямо никого. — Всичко, което ми се е струпало, малко по малко се плъзга надолу и всеки миг ще ме затрупа. — Някой може ли да ми каже как се стигна дотук? Да не би да съм извършила някакво зло в предишния си живот? Не съм заслужила това. Никой от нас не го е заслужил.
Луси и Макгъвърн ме слушат как си изливам гнева. Явно си имат свои идеи и планове, но поне засега не смятат да ги споделят с мен.
— Кажете нещо де! — подканям аз. — Хайде, изплюйте камъчето! — Казвам го главно на племенницата си. — Провалих се в живота. Оплесках всичко. Съжалявам. — Очите ми се пълнят със сълзи. — Пуши ми се. Някой да има цигари?