Марино със сигурност има, но сега говори по телефона в кухнята — само това оставаше да му се натрапвам и да го прекъсвам колкото да ми даде цигара, каквато всъщност изобщо не ми е притрябвала.
— Знаете ли от кое ми е най-криво — че ме обвиняват в нещо, срещу което винаги съм се противопоставяла. Не злоупотребявам с положението и властта си, никога не съм го правила, да го вземат мътните! Никога не бих убила най-хладнокръвно човек — говоря им аз. — Мразя смъртта. Мразя убийствата. Мразя всичко, което виждам ден след ден. Нима сега всички смятат, че съм извършила подобно нещо? Явно разширеният състав на съдебните заседатели е на такова мнение, а?
Оставям въпроса да виси във въздуха. Не ми отговаря нито Луси, нито Макгъвърн.
Марино е шумен. Има гласище, кънтящо и голямо като самия него, което вместо да направлява, побутва и блъска, вместо да върви в крачка, ти изскача изневиделица.
— Сигурен ли си, че му е гадже? — казва той по телефона. Досещам се, че разговаря с детектив Станфийлд. — Може да са само приятели. Я кажи откъде си толкова сигурен! Да, да. Какво? Дали съм разбрал ли? Не, не съм. Не проумявам нищо, Станфийлд. — Докато говори, Марино снове напред-назад из кухнята. Както е тръгнало, всеки момент ще прати Станфийлд по дяволите. — Знаеш ли какво им казвам на типове като теб, Станфийлд? — подвиква той. — Казвам да ми се разкарат от главата. Пет пари не давам кой ти е зет и кой — сват, ясно ли е? Да духа супата, така да му предадеш, чу ли?
Станфийлд очевидно се опитва да вмъкне някоя и друга дума, но къде ти ще се вреди от Марино!
— Майко мила! — прошепва Макгъвърн и с това отново насочва вниманието ми към хола и към кашата, в която съм се забъркала. — С кого говори Марино, с онзи, който разследва мъжете, дето са ги изтезавали и после убили ли? — любопитства тя.
Гледам я странно, пронизва ме още по-странно усещане.
— Откъде знаеш за тях?
Питам се дали не съм пропуснала нещо. Макгъвърн е била в Ню Йорк. Аз още не съм направила аутопсията на втория мъж с неустановена самоличност. Защо изведнъж всички знаят всичко? Сещам се за Джейми Бъргър. Сещам се за губернатора Мичъл, за депутата Динуиди и Ана. Въздухът е отровен от силния дъх на страха, изпълнил помещението като телесната миризма на Шандон, струва ми се, че отново надушвам онова чудовище и застивам като препарирана. После пък се разтрепервам като листо, сякаш съм изгълтала цяла кана кафе или пет-шест наблъскани със захар кубински кафета еспресо, наричани „колада“. Осъзнавам, че никога през живота си не съм била по-уплашена, и в главата ми вече се върти немислимото: ами ако Шандон все пак е бил прав в наглед нелепото твърдение, че е жертва на огромен политически заговор? Обзела ме е параноя — съвсем разбираемо! Опитвам да се вразумя. В края на краищата ме разследват за убийството на продажна полицайка, вероятно свързана с организираната престъпност.
Чувам, че Луси ми говори нещо. Станала е от мястото си пред запалената камина и придърпва стол към мен. Сяда, навежда се, докосва ме по здравата ръка, все едно се опитва да ме събуди.
— Лельо Кей! — казва ми. — Къде се отнесе, лельо Кей? Чуваш ли?
Поглеждам я. Марино казва по телефона на Станфийлд, че щели да се видят утре сутринта. Прозвучава по-скоро като закана.
— Пийнахме с него по бира във „Филс“ — поглежда Луси към кухнята и чак сега се сещам как някъде преди обяд Марино ми е споменал, че следобед двамата с Луси щели да се видят, понеже тя имала да му съобщава нещо. — Знаем за оня тип от мотела. — Сега вече племенницата ми има предвид Макгъвърн, която седи притихнала пред огъня, гледа ме и чака как ще реагирам, когато Луси ми каже останалото. — Тиюн е тук от събота — добавя тя. — Още откакто ти се обадих от „Джеферсън“, помниш ли? Тиюн и тогава беше с мен. Помолих я да дойде незабавно.
— О! — е единственото, което се сещам да кажа. — Прекрасно. Притеснявах се, че си сама в хотела.
Очите ми пак плувват в сълзи. Смутена съм и извръщам поглед — да не ме видят Луси и Макгъвърн. От мен се очаква да съм силна. Тъкмо аз винаги съм измъквала Луси от кашите, които е забърквала. Винаги съм била факлоносецът, насочвал я към правия път. Изучих я. Купувах й книги, купих й и първия компютър. Стига да поискаше, пращах я на всякакви курсове из цялата страна — където поиска. Едно лято я заведох в Лондон. Опълчвах се срещу всекиго, опитал се да й се бърка в живота, включително срещу родната й майка, възнаградила усилията ми единствено с обиди.
— Би трябвало да ме уважаваш — казвам на племенницата си и бърша с ръка насълзените си очи. — А как да ме уважаваш след всичко това?