Тя пак се изправя и ме поглежда.
— Я не се занасяй — тросва се разпалено точно когато Марино се връща при нас, понесъл поредната чаша бърбън. — Тук не става въпрос дали те уважавам или не — допълва племенницата ми. — Божичко! Никой в тая стая не те уважава по-малко, лельо Кей. Но ти се нуждаеш от помощ. Искаш, не искаш, трябва да позволиш на другите да ти помогнат. Със сигурност не можеш да се справиш сама, хайде, забрави я тая твоя пуста гордост и ни разреши да ти помогнем, чу ли? Вече не съм десетгодишна. На двайсет и осем години съм, разбра ли? Не съм малко дете. Била съм агентка на ФБР, агентка на Службата за огнестрелно оръжие и вече съм богата като Крез. Бих могла да съм каквато си поискам агентка. — Раните й се разлютват направо пред очите ми. Криво й е, че са я пратили в принудителен отпуск, то оставаше да не й е криво! — Сега съм агентка на свободна практика, сама съм си господар, постъпвам както сметна за добре — продължава Луси.
— Снощи напуснах Службата по съдебна медицина — съобщавам й аз.
Следва вцепенено мълчание.
— Моля? — подвиква Марино, който стои пред огъня и отпива от чашата. — Какво си направила?
— Казах на губернатора — отвръщам и ме обзема необяснимо спокойствие.
Приятно ми е, че сама съм направила нещо. Може би съм по-малко жертва, откакто съм напуснала службата, ако изобщо се престраша да си призная, че съм жертва. Няма как да си затварям очите за истината: жертва съм и единственото, което мога да сторя, е да довърша подхванатото от Шандон, да сложа край на досегашния си живот и да започна начисто. Каква странна, вцепеняваща мисъл! Разказвам на Марино, Макгъвърн и Луси разговора си с Майк Мичъл.
— Я чакай! — възкликва Марино, който е седнал отстрани на камината. Наближава полунощ, Ана не се чува и за миг забравям, че изобщо е в къщата. Сигурно си е легнала. — Това означава ли, че вече няма да работиш по случаите?
— Ни най-малко — отговарям му аз. — Ще бъда изпълняващ длъжността, докато губернаторът реши друго.
Никой не ме и пита какво смятам да правя с остатъка от живота си. Наистина е безпредметно да се притесняваш за някакво далечно бъдеще, когато настоящето ти е пълен хаос. Признателна съм, че не ме подпитват, и вероятно излъчвам обичайните сигнали, че не ми се слушат никакви въпроси. Хората долавят кога ми се мълчи, в най-лошия случай отклонявам ловко любопитството им и те дори не се досещат, че току-що съм извъртяла всичко така, че да не подпитват за неща, за които предпочитам да не говоря. Усвоих това умение съвсем малка, понеже не исках съучениците да подпитват за баща ми, дали е болен, дали някога ще оздравее и какво е да умре някой от родителите ти. Бях научена да не говоря за това, бях научена и да не питам. През последните три години от живота на баща ми никой в семейството, дори самият той — най-вече той, не отваряше дума за това. Приличаше много на Марино, и той беше италианец със силно мъжкарско излъчване, и той смяташе, че тялото му няма да се раздели никога с него, колкото и болно и разнебитено да е. Виждам в мислите си баща си, докато Луси, Марино и Макгъвърн обсъждат какво смятат да предприемат и вече са предприели, за да ми помогнат, включително да проверят един или друг човек и да прибегнат до всички средства, с които разполага „Последен пристан“.
Всъщност не ги слушам. Гласовете им преспокойно биха могли да бъдат грак на врани — спомням си гъстата трева в Маями от моето детство, изсъхналите буболечици, лимоновото дърво в тясното задно дворче. Баща ми ме научи как да отварям с чук и отвертка кокосови орехи и аз дълго-дълго си играех да вадя възсладкото бяло месо от вътрешната страна на твърдата, покрита с влакна черупка. Татко се забавляваше неописуемо, докато ме гледаше как захласната се занимавам с орехите. Вътрешността заминаваше в мъничкия тумбест хладилник — никой, включително и аз, не посягаше да я вкуси. В жежките летни съботи татко от време на време ни изненадваше с Дороти — носеше от близката бакалия два огромни къса лед. Имахме малък надуваем басейн, който пълнехме с маркуча, и ние със сестра ми се разполагахме върху леда: уж слънцето прежуряше, а дупетата ни бяха ледени. Сегиз-тогиз изскачахме от басейна — да се постоплим, сетне отново кацахме досущ принцеси върху хлъзгавите ледени престоли, а татко ни се смееше през отворения прозорец на хола, заливаше се от весел смях и почукваше по стъклото под съпровода на Фатс Уолър, долитащ от надутата до дупка уредба.
Баща ми беше голям добряк. Когато се чувстваше горе-долу добре, беше щедър, грижовен, забавен и весел. Беше красив, среден на ръст, рус и широкоплещест, преди ракът да го изпие. Цялото му име е Кей Марселъс Скарпета трети и навремето много държал първородната му рожба също да носи името „Кей“, предавало се от поколение на поколение в рода му във Верона. Изобщо не се притеснил, когато първото му дете се оказало момиче. Кей е от имената, каквито могат да носят и мъже, и жени, майка ми обаче винаги ме е наричала Кейти. Твърдеше, че било объркващо да имаш в къщата си двама Кей. След време, когато този въпрос вече не стоеше, понеже бях останала единствената Кей, тя пак си ме наричаше Кейти и отказваше да приеме смъртта на баща ми, да я преглътне — така е и до ден-днешен. Не иска да се раздели с него, и толкоз. Баща ми почина преди повече от трийсет години, когато бях дванайсетгодишна, а майка ми не е излизала с друг мъж. Още носи венчалната халка. Още ме нарича Кейти.