Отдавна е минало полунощ, а Луси и Макгъвърн още обсъждат някакви планове. Отказали са се от опитите да включат и мен в разговора и дори сякаш вече не забелязват, че в мислите си съм се пренесла в земята на миналото и загледана в огъня, разтривам разсеяно обездвижената си лява ръка и промушвам пръст под гипса, за да почеша измъчената, зажадняла за въздух плът. Накрая Марино се прозява като мечок и се надига тежко. Залита лекичко от бърбъна, вони на тютюн и ме гледа с нежност, която бих могла да нарека и тъжна любов, стига да бях готова да приема истинските му чувства към мен.
— Хайде, докторке — казва ми той. — Ела да ме изпратиш до джипа.
Такъв е неговият начин да поиска примирие. Не е грубиян. Чувства се гузен, задето се държи така с мен от вечерта, когато се разминах на косъм със смъртта, никога не ме е виждал толкова странно притихнала и отнесена.
Нощта е студена и тиха, звездите надзъртат свенливо иззад смътните очертания на облаците. От алеята пред къщата на Ана виждам множеството свещи, грейнали по первазите на прозорците й, и покрай това се сещам, че утре е Бъдни вечер, последната Бъдни вечер на двайсети век. Тишината е нарушена от дрънченето на ключове, Марино отключва вратата на джипа и се двоуми, преди да я отвори.
— Чака ни много работа. Утре рано ще се видим в моргата. — Но всъщност иска да ми каже друго. Гледа тъмното небе и въздиша тежко. — Мамка му, докторке. Добре де, знам от известно време. Вече си го разбрала. Знаех какво е намислил онзи негодник Райтър, но нямаше как, оставих нещата да се развиват от само себе си.
— Кога смяташе да ми кажеш? — питам, но не с укор, а от любопитство.
Той свива рамене.
— Добре че Ана отвори първа дума. За бога, знам, че не си убила Даян Брей. Но да си призная, и да я беше убила, пак нямаше да те виня. Едва ли някога се е раждала по-проклета кучка от нея. Мен ако питаш, и да я беше пречукала, щях да съм убеден, че си го направила при самоотбрана.
— Е, нямаше да е при самоотбрана — отсичам, след като обмислям сериозно тази възможност. — Нямаше да е при самоотбрана, Марино. И не съм я убила аз. — Взирам се в сгърбения му силует, очертал се в светлината на уличните лампи и на празничните светещи гирлянди по дърветата. — Нали не си си помислил, че?…
Не довършвам въпроса. Май наистина не искам да узнавам отговора.
— Напоследък и аз не съм сигурен какво си мисля — отвръща Марино. — Такава е голата истина. Но какво ще правя сега, докторке?
— Какво ще правиш ли? В какъв смисъл? — не го разбирам аз.
Той вдига рамене и се задавя. Не мога да повярвам. Марино е на път да се разплаче.
— Ако напуснеш — проронва накрая, после се прокашля и търси опипом пакета „Лъки Страйк“.
Свива на колибка огромни ръчища около дланта ми и ми пали цигарата, а аз усещам върху брадичката си изпръхналата му кожа и косъмчетата по китките му. Марино всмуква дълбоко от тютюневия дим и гледа сломен някъде пред себе си.
— И тогава какво? Ще ида в оная проклета морга, а теб няма да те има. Дявол го взел, нямаше да ходя толкова често в тая смърдяща дупка, ако ти, докторке, не беше там. Ти си единствената, която й вдъхва живот, сериозно ти говоря.
Прегръщам го. Едвам стигам до гърдите му, от увисналото му шкембе не усещаме как сърцата ни бият. Марино сам си е издигнал бариери в този живот. Оборва ме неизразимо състрадание към него, усещам, че имам нужда от този мъж. Потупвам го по широките гърди и му съобщавам:
— Познаваме се от доста време, Марино. Не си се отървал още от мен.
21.