Зъбите могат да разкажат доста истории. Свързаните с тях навици често разкриват за човека повече, отколкото бижутата и скъпите дрехи, и стига зъболекарските картони да са се запазили, помагат да установиш бързо нечия самоличност. От зъбите ще разбера каква е личната ви хигиена. Те нашепват тайни, например дали сте посягали към наркотиците, какви антибиотици са ви давали в ранно детство, от какво сте боледували, наранявали ли сте се и доколко сте държали на външния си вид. От тяхната изповед ще узная дали зъболекарят ви е бил шарлатанин и е взимал от здравната каса пари за работа, каквато никога не е вършил. Разбирам и дали е бил добър.
На другата заран още по мръкнало Марино ме чака в моргата. Носи зъболекарския картон на двайсет и две годишния мъж от окръг Джеймс Сити, който вчера излязъл да потича из университетското градче на „Уилям и Мери“ и така и не се прибрал. Казва се Мич Барбоса. Университетът „Уилям и Мери“ е само на няколко километра от мотел „Форт Джеймс“ и когато снощи Марино разговаря със Станфийлд и получи най-новите сведения, първото, което ми хрумна, бе: „Виж ти!“. Хлъзгавият син на Марино — адвокатът Роки Каджиано, е завършил „Уилям и Мери“ — животът ни предлага поредното странно съвпадение.
Седем без петнайсет е, когато изтиквам количката от помещението за рентгенови снимки и я избутвам при масата в залата за аутопсии. Отново е тихо и спокойно. Днес е Бъдни вечер и държавните учреждения не работят. Марино е готов да ми помага и аз не очаквам никой друг, освен съдебния зъболекар. На Марино е отредена ролята да съблече заедно с мен вкочанения, неподатлив труп, да го пренесе — пак с мен, на масата и да го свали оттам. За нищо на света не бих му позволила да ми помага в медицинската част — не че той изгаря от желание. Не съм го молила и няма да го моля дори да вписва данните в медицинското заключение, понеже той борави с латинските медицински думички и термини наистина както му падне.
— Дръж го от двете страни — обяснявам на Марино. — Браво на теб. Точно така.
Той хваща главата на мъртвеца и се опитва да я задържи, докато аз пъхам тъничкия скалпел в устата и го приплъзвам между кътниците, за да отворя челюстта. Металът стърже по зъбния емайл. Внимавам да не разрежа устните, но няма как да не одраскам повърхността на кътниците.
— Пак добре, че хората са мъртви, когато им правиш такива страхотии — отбелязва Марино. — Сигурно ще си много щастлива, когато отново разполагаш с две ръце.
— Хич не ми напомняй.
Толкова ми е писнало от тоя гипс, че вече си мисля дали сама да не го срежа с електрическия трион.
Челюстта на мъртвеца поддава и се отваря, а аз насочвам хирургическата лампа и изпълвам устата отвътре с бяла светлина. По езика има влакънца, които събирам.
Марино ми помага и с вдървените ръце, за да смъкнем горнището на анцуга и тениската, сетне аз свалям маратонките и чорапите, а накрая и долнището, и шортите. Оглеждам ануса, няма следи от наранявания, нищо, което да подсказва, че мъжът е бил хомосексуалист. Пейджърът на Марино надава звук. Пак е Станфийлд. Тая сутрин Марино не е казал и дума за Роки, ала призракът му витае край нас. Роки се долавя във въздуха и това въздейства на баща му недоловимо, но дълбоко. Като телесна миризма от него се излъчват горчилка, мъка и безпомощност. Би трябвало да се притеснявам какво ми готви Роки, ала единственото, за което съм в състояние да мисля, е какво ще стане с Марино.
Сега, когато пациентът ми лежи гол-голеничък пред мен, добивам цялостна представа как е изглеждал физически. Бил е висок метър седемдесет и осем и е бил слабичък, тежал е, има-няма, шейсет килограма. Краката му са мускулести, инак от кръста нагоре не е много развит, както при бегачите. Няма татуировки, обрязан е и очевидно се е грижел за външния си вид, ако се съди от старателно поддържаните нокти на ръцете и краката и гладко избръснатото лице. Дотук не откривам следи от външни наранявания, по рентгеновите снимки не се виждат заседнали куршуми и счупени кости. Мъжът има по коленете и левия лакът стари белези, нови обаче не личат, ако не броим охлузванията, останали, докато са го връзвали и са му запушвали устата. Какво те е сполетяло? Защо си умрял? Мъжът мълчи и мълчи. Само Марино говори гръмогласно колкото да прикрие притеснението си. Смята Станфийлд за пълен глупак и се държи по съответния начин с него. По-припрян е, сипе повече обиди от обикновено.
— Е, безспорно щеше да е прекрасно, ако знаехме това — подмята жлъчно Марино в слушалката на телефона, окачен на стената. — Смъртта няма почивни дни — добавя той след малко. — Кажи там на когото трябва, че ще дойда, и те ще ме пуснат, къде ще ходят. — После: — Да, да, да бе. Такъв е сезонът. А, Станфийлд! Дръж си устата затворена, чу ли? Разбра ли? А съм прочел още веднъж за това по пикливите вестници… Да бе, как ли не, сигурно още не си ги чел. Не бери грижа, ще ти откъсна материалчето от днес сутринта. Всички тия дрънканици за Джеймстаун, за хомосексуалистите, хомофобите и престъплението, извършено от омраза. А си го направил още веднъж, а съм ти скъсал задника. Не си ме виждал как го правя, не ти и трябва!