Марино надява нови ръкавици и се връща с развети пешове на престилката при количката.
— Е, докторке, съвсем я втасахме. Ако това приятелче тук наистина е мъжът, който е излязъл да потича и е изчезнал яко дим, ще има да си блъскаме главата какво точно се е случило. Няма досие в полицията. Не е имал неприятности с властите. Живеел е заедно с приятелката си, тя го е разпознала на снимката. Снощи Станфийлд очевидно е говорил с нея, тая сутрин обаче — поне досега — никой не вдига телефона.
Марино започва да се двоуми — не помни какво вече ми е казвал и какво не.
— Дай да го преместим върху масата — подканям аз.
Дотиквам количката успоредно на масата за аутопсии. Марино хваща краката, аз грабвам една от ръцете и теглим. Трупът се свлича с трясък върху метала и от носа потича тънка струйка кръв. Пускам водата, която блъска по металната мивка, рентгеновите снимки на мъртвеца сияят върху светещите стени и разкриват съвършени непокътнати кости, черепа от различни ъгли, ципа на горнището на анцуга, който се гъне като змийче по средата на красиво извитите ребра. Някой звъни по домофона на служебния вход точно когато прокарвам скалпела от едното до другото рамо, сетне надолу към тазобедрената кост, като правя лек завой, за да не засегна пъпа. Виждам върху екрана на монитора образа на доктор Сам Тери и натискам с лакът бутона, за да отворя вратата. Тери е един от нашите одонтолози, или съдебни зъболекари, извадил лошия късмет да е дежурен точно на Бъдни вечер.
— Мисля, че не е зле да наминем и да я посетим, и бездруго сме в този край на града — продължава Марино. — Имам й адреса, на апартамента на приятелката де, където живеят. — Той поглежда надолу към трупа. — По-скоро, живели са.
— Наистина ли смяташ, че Станфийлд може да си държи езика зад зъбите?
Стискам непохватно форцепса с пръстите на гипсираната лява ръка, на които съм надянала ръкавици, и правя бързи разрези в плътта.
— Да. Обеща да ни чака в мотела, но с половин уста. Взе да мърмори, че било Бъдни вечер и че хората не искали да привличат повече вниманието, понеже им вредяло на бизнеса. Било се разчуло за убийството и десетина души вече били отказали резервациите. На друг да ги разправят тия! Типове, които отсядат в такива дупки, сигурно не са и чували какво е станало, а и да са чували, пет пари не дават.
Облечен в незавързана, издута престилка, доктор Тери влиза и се насочва с охлузената черна докторска чанта към плота. Той е най-младият и нов стоматолог в Службата и е висок към два метра. Според мълвата можел да се прочуе в Националната баскетболна асоциация, но човекът бил предпочел да си продължи образованието. Истината — и той ще ви я каже, стига да го попитате — е, че е бил доста слаб защитник в баскетболния отбор на Университета на щата Вирджиния, че стреля добре само с пистолет, знае да играе само с жените и е записал стоматология единствено защото не са го приели медицина. Мечтаел да стане съдебен лекар. Надали ще стигне далеч в кариерата.
— Благодаря ти, благодаря ти — казвам му, докато той реди формулярите върху поставката. — Страхотен си, да дойдеш да ни помагаш точно днес сутринта!
Младежът грейва в усмивка, кима на Марино и възкликва, като се старае да изимитира най-ужасния акцент на Ню Джърси.
— Как я караш, Марино?
— Виждал ли си как Торбалан ограбва Дядо Коледа? Ако не си, стой с мен. Днес съм в настроение да отмъкна играчките на дечицата и преди да се покатеря обратно по комина, да пощипя милите им майчици по задника.
— Хич не се и опитвай да се катериш по комина. Току-виж си заседнал.
— Ами ти бе? Можеш да надзърнеш през комина, както си стъпил в огнището. Продължаваш ли да растеш?
— Продължавам, но не мога да се меря с теб. Както гледам, добре си се ошишкавил. — Тери прехвърля страниците на зъболекарския картон, който Марино е донесъл. — Е, ще стане бързо. Нашият приятел има отдясно зъб, израсъл точно пред втория кътник, и… много пломби. Точно така — вдига той картона, — същият е.