— Както вече отбелязах, този е лесен — казва Тери и вписва нещо във формуляра.
Говори притеснено. Съжалява, че изобщо е вдигал телефона.
— Нашият човек ли е? — питам го.
— Същият.
Сънните артерии във врата наподобяват релси. Между тях са мускулите на езика и на шията — срязвам ги, за да ги огледам хубаво върху дъската. Навътре в тъканта няма кръвоизливи. Малката, крехка подезична кост с формата на ченгелче си стои непокътната. Мъжът не е бил удушен. Разглеждам черепа под косата и не откривам отдолу наранявания или счупвания. Намествам електрическия трион върху костта и си давам сметка, че с една ръка няма да се оправя. Тери ми помага да закрепя черепа и аз забивам стенещото, тресящо се полукръгло острие. Във въздуха се понася топла костна прах, черепът в горната част се отваря с всмукващ звук и пред мен се разкрива нагънатият хоризонт на мозъка. На пръв поглед не се забелязва нищо необичайно. Отрязвам мъничко и парчетата блясват като белезникави ахати с грапави сивкави краища, докато ги плакна върху дъската. Смятам да запазя мозъка и сърцето за по-обстойни изследвания, да ги сложа във формалин и да ги пратя в Медицинския колеж на Вирджиния.
Тази сутрин диагнозата ми прави изключение. Не откривам очевидна патологична причина за смъртта, затова както никога се осланям на догадките. Мъничките кръвоизливи в сърцето и белите дробове, изгарянията и охлузванията навеждат на мисълта, че Мич Барбоса е починал от аритмия, предизвикана от стрес. Предполагам и че в някакъв момент младежът не си е поемал въздух или не е могъл да диша и е започнал да се задушава. В дъното на всичко вероятно е парцалът, с който са му запушили устата и който се е овлажнил от слюнката. Каквато и да е истината, пред мен изниква картина, проста и ужасяваща, която трябва да бъде проверена на място. Тери и Марино са ми подръка.
Започвам с това, че отрязвам малко от дебелия бял шнур, с който обикновено зашиваме разрезите с формата на буквата „У“ върху гръдния кош. Казвам на Марино да навие ръкавите на хирургическата престилка и да вдигне ръце. Връзвам единия край на връвта около едната китка, а другия — около втората, не много стегнато, но не и хлабаво. После заръчвам на Тери да хване края на шнура и да го дръпне. Стоматологът е достатъчно висок, ще се справи и без стол. Връвта веднага се забива в китките на Марино под ъгъл спрямо възлите. Повтаряме същото от различни положения, Марино ту допира длани, ту разперва ръце като върху разпятие — да видим какво ще стане. Той, разбира се, е стъпил здраво на пода — да не си помислите, че е висял.
— Тежестта на тялото пада върху разперените ръце и пречи на издишването — обяснявам аз. — Можеш да вдишваш, но ти е трудно да издишваш, понеже междуребрените мускули са притиснати. След време това води до задушаване. Добавете и болката от изтезанията, страха и паниката и със сигурност ще получите аритмия.
— Ами кръвта, потекла от носа? — пита Марино и вдига китки, за да огледам следите, които шнурът е оставил по кожата.
Под същия ъгъл са както върху китките на мъртвеца.
— От повишеното налягане вътре в черепа е — отговарям аз. — Ако известно време не дишаш, носът ти започва да кърви. Ако няма рани, това е добър показател.
— Въпросът е дали някой е искал да го убие? — намесва се и Тери.
— Повечето хора няма да завързват някого и да го изтезават, а после да го пуснат да разказва какво са направили — отвръщам аз. — Но нека не избързваме с причините за смъртта и как тя е настъпила, докато не видим резултатите от токсикологията. — Извръщам очи към Марино. — Все пак, мен ако питаш, го разследвайте като убийство, при това извършено по особено жесток начин.
Размишляваме върху това по-късно сутринта, докато пътуваме към окръг Джеймс Сити. Марино настоя да сме се качили на джипа, а аз му предложих да минем по шосе номер пет, покрай реката, през окръг Чарлс Сити, където плантациите от осемнайсети век са се разпрострели на ветрило със своите разорани ниви, увенчани в горния край с величествените тухлени къщи и стопанските постройки на Шъруд Форест, Уестоувър, Бъркли, Шърли и Бел Еър. Не се виждат туристически автобуси и камиони, които да карат дървен материал, никъде не ремонтират пътя, бакалиите не работят. Днес е Бъдни вечер. Слънцето блести през безкрайните сводове на вековните дървета, пътят е изпъстрен със сенки, а Мечето Смоуки моли от една табела за помощ, но в някаква по-милостива част на свят, където двама мъже са били убити по най-жесток начин. Не можем да повярваме, че тук се е случила подобна ужасия, докато не стигаме в мотел и къмпинг „Форт Джеймс“. Сгушен е сред дъбравата отстрани на шосе номер пет и представлява безразборно наслагани бунгала, каравани и мотелски сгради, които с ръждата и олющената боя напомнят Хоганс Али в Академията към ФБР: евтини фасади, където някакви съмнителни типове само чакат поредния набег на пазителите на реда.