Администрацията се помещава в малка паянтова къща, над която са надвиснали чепати борове — покривът и пръстта наоколо са застлани с кафяви борови иглички. Автоматите за безалкохолни напитки и сладолед отпред светят насред избуялия шубрак. Детски велосипедчета лежат ранени в шумата, допотопните люлки и въртележки не вдъхват никакво доверие. Грозновато безпородно куче с увиснало от многото раждания коремче се надига на немощни крака и ни гледа от продънената веранда.
— Нали Станфийлд уж щеше да ни чака тук — отбелязвам аз и отварям вратата на джипа откъм моята страна.
— Кой го знае къде се е запилял.
Марино слиза от джипа и оглежда педя по педя всичко наоколо.
Над комина се вият валма дим, които се понасят почти хоризонтално заедно с вятъра, а аз мярвам през прозореца мигащи безвкусни коледни лампички. Усещам, че някой ни наблюдава. Пердето се отмества, отвътре долитат приглушените звуци на телевизор. Чакаме на верандата, а кучето ми души ръката и ме лиже. Марино оповестява, че сме тук, като думка с все сила по вратата и накрая се провиква:
— Има ли някой тук? Ей! — Пак блъска с пестник. — Полиция!
— Идвам, идвам — пропява припрян женски глас.
Пространството на открехнатата врата с все още несвалена предпазна верига се запълва от възгрубо уморено лице.
— Вие ли сте госпожа Кифин? — пита Марино.
— А вие кои сте? — отвръща жената на въпроса с въпрос.
— Капитан Марино от Полицейското управление на Ричмънд. А това е доктор Скарпета.
— Защо водите и докторка? — Сбърчила чело, жената ме оглежда от тъмния процеп. Нещо при краката й се размърдва, иззад тях надзърта дете, което се усмихва дяволито. — Прибирай се вътре, Зак! — Мъничките голи ръце с мръсни нокти се увиват около коляното на мама. Жената се дръпва. — Влизай де!
Малчуганът се пуска и се скрива.
— Ще се наложи да ни покажете стаята, където е избухнал пожарът — казва й Марино. — Детектив Станфийлд от полицейското управление на Джеймс Сити трябваше да е тук. Да сте го виждали?
— Тая сутрин не са идвали от полицията.
Жената затваря рязко вратата, маха с трополене предпазната верига и вратата зейва отново, този път широко, а госпожа Кифин излиза на верандата и пъха ръце в джобовете на червеното карирано яке, каквито носят дървосекачите — в едната й ръка подрънква връзка ключове. Жената се провиква към къщата:
— Стой тук, Зак! И не пипай тестото за курабийките. Връщам се ей сега. — Тя затваря вратата. — Не съм виждала човек, който да обича тесто за курабийки повече от това момче — обяснява ни, докато слизаме по стълбите. — Понякога купувам от полуфабрикатите, дето са в целофан, и веднъж спипах Зак да яде направо от тестото, беше смъкнал обвивката като кора на банан. Докато го забележа, и излапал, моля ви се, половината. Така и така, викам му, знаеш ли какво е това бе, човек — сурови яйца, ето какво.
Бев Кифин е най-много на четирийсет и пет години, красотата й е груба и крещяща като кафенетата по паркингите за тирове и денонощните закусвални. Косата й е боядисана в яркорусо и е накъдрена като козината на кралски пудел, по страните й има дълбоки трапчинки, тялото й е зряло и възпълно, както на повечето на възраст. Държи се така, сякаш се брани, вироглаво поведение, каквото свързвам с хора, свикнали да са грохнали от умора и вечно да имат неприятности. Бих я нарекла и хлъзгава. Не вярвам на нито една нейна дума.
— Не искам повече главоболия — съобщава ни жената. — Сякаш и моите са ми малко, особено по това време на годината — допълва, както върви. — По цял ден ми се мъкнат разни сеирджии, щракат ми тук с фотоапаратите.
— Какви сеирджии? — пита я Марино.
— Как какви! Сеирджии с коли, свръщат по пътя към мотела и идват да позяпат. Някои дори слизат от колите и обикалят. Ето, и нощес някой мина оттук и ме събуди. Сигурно беше към два след полунощ.
Марино пали цигара. Вървим след Кифин по пътеката под надвисналите борове, покрита с разкашкан сняг, и минаваме покрай стари каравани, климнали като кораби, които не стават за дълъг път. Край една от масите на открито са струпани лични вещи — отпърво ми заприличват на боклук, който е останал след летовниците и който никой не си е направил труда да разчисти. После обаче съзирам нещо неочаквано: цяла колекция играчки, кукли, евтини книжки с меки корици, чаршафи, две възглавници, одеяло, двойна детска количка, все неща, просмукани с влага и мръсотия, но не защото не стават за нищо и нарочно са изхвърлени, а защото случайно са оставени на стихиите. Сред тях са разпилени пластмасови обвивки, които начаса свързвам с парченцето, залепнало за изгорения гръб на първата жертва. Обвивките са в бели, сини и яркооранжеви цветове и са накъсани на тесни ивички, сякаш човекът, който ги е нахвърлял тук, има припрения навик да троши и къса на парченца всичко, изпречило му се пред ръцете.