— Някой очевидно е бързал да се изнесе оттук — отбелязва Марино.
Кифин не сваля поглед от мен.
— Да не би да е духнал, без да си плати? — продължава с догадките Марино.
— А, не. — Жената сякаш бърза да отиде в малкия занемарен мотел, който се вижда през дърветата отпред. — Платиха си хората. Семейство с две малки деца, което се вдигна на пожар. Не знам защо са зарязали всичко това. Някои от нещата, например детската количка, още вършат работа. Е, после багажът остана под преспите.
Извива се вятър, който разпилява като конфети няколко от накъсаните на ивици обвивки. Приближавам се и обръщам с крак една от възглавниците. Блъсва ме остра възкисела смрад, приклякам и се взирам по-отблизо. Откъм долната страна на калъфката са полепнали косми — дълги и белезникави, съвсем тънички, без пигментация. Сърцето ми започва да бумти като огромен тъпан. Побутвам с пръст нахвърлените обвивки. Покритата с найлон хартия е твърда, но се огъва лесно, не е толкова просто да я разкъсаш, освен ако не забелиш крайчето. Някои от парчетата са достатъчно големи и аз веднага разпознавам, че са от шоколадови вафли с пълнеж от карамел и фъстъци. Разчитам дори уебадреса на фирмата за шоколадови изделия „Хърши“. По одеялото също има косми — къси и черни, съзирам дори един срамен косъм. И още от дългите белезникави косми.
— Шоколадови вафли с фъстъчен пълнеж — казвам на Марино. Извръщам се към Кифин и отварям дамската си чанта. — Познавате ли човек, който обича такива вафли и разкъсва обвивките?
— Е, не идват от моята къща — тросва се тя така, сякаш обвинявам нея или може би Зак с неговата слабост към сладкото.
На местопрестъпления, където не е открит труп, не взимам алуминиевото куфарче. Затова пък винаги нося в чантата си плътно затварящ се найлонов плик, в каквито държим продуктите във фризера и в който наред с другото има ръкавици за еднократна употреба, торбички за веществени доказателства, тампони, мъничко флаконче с дестилирана вода, прозрачни пластмасови шишенца. В едно от тях събирам три косъма от възглавницата и два от одеялото. Пъхам шишенцето с космите в прозрачно найлоново пликче за веществени доказателства.
— Нали нямате нищо против да попитам защо го правите? — казва ми Кифин.
— Мисля да опаковам всички боклуци тук и да ги занеса в лабораторията.
Най-неочаквано Марино става сдържан и спокоен като заклет покерджия. Знае как да подходи към Кифин, а сега подходът към нея трябва да бъде много предпазлив, понеже и Марино вече е наясно, че хора, страдащи от хипертрихоза, имат много особена коса, каквато не се среща при другите — тънки като на новородено, зачатъчни косми без пигментация. С тази малка разлика обаче, че косата на новородените не е дълга петнайсетина-двайсет сантиметра като космите, които Жан-Батист Шандон оставя по местопрестъпленията. Не е изключено той да е идвал в къмпинга.
— Сама ли се оправяте тук? — пита Марино жената.
— Общо взето, да.
— Кога си тръгна семейството с палатката? Сега не е най-подходящото време за къмпинг.
— Бяха тук точно преди да завали сняг. В края на миналата седмица.
— Разбрахте ли защо са си тръгнали така внезапно? — продължава Марино да я притиска с благия си тон.
— Не ми казаха нито думица.
— Трябва да огледаме по-обстойно онова, което са изоставили в къмпинга.
Кифин си духа на дланите, за да ги постопли, после обгръща с ръце тялото си и застава с гръб към вятъра. Гледа към къщата и човек почти вижда как жената се пита на какви ли неприятности животът ще обрече този път нея и семейството й.
Марино ми маха да го последвам.
— Вие чакайте тук — заръчва на Кифин. — Връщаме се ей сега. Само ще вземем нещо от джипа. Не докосвайте нищо, чухте ли?
Тя ни изпровожда с поглед. Ние с Марино си говорим тихо. Няколко часа преди Шандон да ми се яви на прага, Марино тръгна със специалния отряд да го издирва и установи, че се укривал в Ричмънд, в голяма къща в основен ремонт край река Джеймс, на две крачки от моя квартал. Решихме, че французинът вероятно рядко излиза по светло, ако изобщо излиза, и никой не го е забелязал, понеже се крие в къщата и ако му потрябва нещо, си го взима оттам. До този миг изобщо не ни беше хрумвало, че Шандон е могъл да се укрива другаде.