— Как смяташ, дали не е изкарал ангелите на горките хора в палатката, за да се намърда вътре? — Марино отключва джипа и се пресяга към задната част на купето, където знам, че наред с другото държи и пушка-помпа. — Защото ще ти кажа, докторке. Когато влязохме в оная къща на река Джеймс, намерихме навсякъде опаковки от храна. Най-вече от вафли и бонбони. — Той вади червеното сандъче с инструментите и заключва джипа. — Явно си пада по сладкото.
— Помниш ли какви храни? Сещам се, че по време на разпита с Бъргър непрекъснато се наливаше с пепси-кола.
— Шоколадови блокчета. Не помня марката, но съм сигурен, че бяха от блокчета и вафли. И от фъстъци. Пакетчета от фъстъци. Сега, като се замисля, се сещам, че опаковките бяха всичките накъсани.
— Божичко! — проронвам, усетила как ме пронизват ледени тръпки. — Дали няма ниска кръвна захар?
Опитвам се да се държа като професионалистка и да си възвърна равновесието. Страхът ме връхлита отново като рояк прилепи.
— Какво, дявол го взел, е търсел тук? — възкликва Марино, без да сваля очи от Кифин в далечината, за да е сигурен, че тя няма да пипа нищо в подозрителната част на къмпинга. — И как, да му се не види, е стигнал дотук? Дали все пак не е имал кола?
— В къщата, където се укриваше, открихте ли автомобили? — питам аз, докато Кифин ни гледа как се връщаме при нея — самотен силует на червени карета с уста, от която на валма излиза пара.
— По време на ремонта собствениците на къщата не са държали там автомобили — отвръща Марино тихо, за да не го чуе Кифин. — Може да е задигнал някоя кола и да я е държал на скришно място, за да не я забележат. Просто предположих, че щом цял живот е живял в оня зандан — дома на родителите си в Париж, негодникът му с негодник дори не знае да кара кола.
— Да. Поредното предположение — изпелтечвам и се сещам за твърденията на Шандон, че бил карал моторетка, с каквито чистят тротоарите в Париж — в началото се усъмних в думите му, сега обаче те ми се струват по-правдоподобни.
Връщаме се при масата на открито, Марино оставя сандъчето с инструментите и го отваря. Вади кожени работни ръкавици и си ги слага, после разгъва няколко двесталитрови здрави чувала за отпадъци и аз му ги държа отворени. Пълним три чувала, Марино издърпва четвърти и увива детската количка с парчета черен найлон, които прихваща с лепенка. Докато го прави, обяснява на Кифин, че не е изключено някой да е уплашил до смърт семейството, живяло тук на палатка. Изказва предположението, че някой непознат си е харесал мястото, пък било то и колкото да пренощува веднъж. Пита я дали до последната събота по едно или друго време е забелязала наоколо нещо необичайно, включително непознато превозно средство. Задава въпросите така, сякаш и през ум не му минава, че тя е в състояние да изопачи истината.
Знаем, разбира се, че няма как Шандон да е идвал тук след събота. Оттогава е задържан под стража. Кифин не ни помага особено. Обяснява, че не била забелязала нищо необичайно, една заран просто излязла за дърва и видяла, че палатката я няма, ала вещите на семейството още са били тук, най-малкото някои от тях. Не била готова да се закълне, но колкото повече я притиска Марино, толкова повече й се струва, че е забелязала как палатката я няма някъде към осем сутринта миналия петък. Шандон уби Даян Брей през нощта в четвъртък срещу петък. Дали в такъв случай после не е избягал и не се е укрил в окръг Джеймс Сити? Представям си как се е появил в палатката, при семейството и малките деца. Достатъчно е било да го погледнат само веднъж, за да изхвърчат като попарени, да се метнат на автомобила и да отпрашат, без да си дават труда да прибират багажа.
Отнасяме чувалите при джипа на Марино и ги слагаме отзад. Бръкнала в джобовете на якето, Кифин и този път ни чака да се върнем, лицето й е поруменяло от студа. Мотелът — малка, квадратна като кутийка бяла постройка на два етажа с врати, боядисани в яркозелено, се пада точно отпред, при боровете. Зад мотела пак има гора, сетне и широк поток, отклонил се от река Джеймс.
— Колко на брой са хората, отседнали сега при вас? — пита Марино жената, която държи тази ужасна дупка.