— Знам, правиш каквото трябва да се направи. Признателна съм ти — едвам процеждам думите. — Дори и да не го показвам.
— Не се налага да ми обясняваш нищо. — Марино всмуква от цигарата, и двамата изстрелваме струи тютюнев дим към смъкнатите до някъде прозорци. — Знам какво ти е — добавя той.
— Няма откъде да знаеш. — На гърлото ми като злъч засяда негодувание. — Дори самата аз не знам.
— Разбирам много повече, отколкото ми признаваш — отвръща Марино. — Някой ден ще се убедиш, докторке. Точно сега едва ли осъзнаваш какво точно ти се пише, но от мен да го знаеш, тепърва ще става все по-страшно. Такъв е животът. Има още да патиш. Понятие си нямаш колко често се е разигравало пред очите ми, колко често съм виждал какво става с хора, обявени за жертви.
Изобщо не ми се слушат такива неща.
— Но ти се справяш чудесно, браво на теб, че отиваш при Ана — продължава той. — Правиш точно каквото ти е казал докторът, че и повече.
— Отивам при Ана не защото ми е казал докторът — отвръщам вкиснато. — Отивам при нея, защото ми е приятелка.
— Виж какво, ти си жертва и трябва да го преодолееш, а за това се иска някой да ти помогне. Няма никакво значение, че си лекарка, юристка, индиански вожд и не знам още какво — отказва да млъкне Марино, отчасти защото напира да се скараме. Иска да насочи към нещо гнева си. Надушвам какво се задава и съвсем се вбесявам. — Пред това — да си жертва, всички сме равни — продължава да философства той.
Изричам бавно:
— Не съм никаква жертва. — Гласът ми трепти като връхчето на пламък. — Едно е да те обявят за жертва, съвсем друго — наистина да си жертва. Не търси под вола теле, нямам никакви отклонения в поведението — отрязвам като с остър трион. — Не станах такава, каквато той искаше да ме направи. — Имам предвид, разбира се, Шандон. — Дори да беше постигнал своето, пак нямаше да стана такава, каквато искаше да ме види. Просто щях да съм мъртва. Но не и променена. Не друга. Просто мъртва.
Долавям как Марино настръхва в тъмното звънко пространство в другия край на огромния джип — точно каквито карат истинските мъже. Той не разбира за какво му говоря и какво изпитвам — вероятно няма да разбере никога. Държи се така, сякаш съм го зашлевила през лицето или съм го изритала с коляно по слабините.
— Казвам ти истината — отвръща Марино на удара. — Все някой от двамата трябва да го направи.
— Истината е, че съм жива.
— Да бе. Чудо на чудесата.
— Би трябвало да го очаквам от теб. — Вече съм спокойна и хладна. — Съвсем предсказуемо. Виним плячката, а не хищника, отправяме нападки към наранения, а не към кретена, който го е наранил. — Треперя в мрака. — Върви по дяволите! Върви по дяволите, Марино.
— Още не мога да повярвам, че си му отворила! — подвиква той.
Чувства се безпомощен след всичко, което ми се е случило.
— Ами вие къде бяхте бе, мой човек? — напомням му аз за кой ли път неприятния факт. — Щеше да бъде много мило от ваша страна, ако поне един-двама ми наглеждаха къщата. Нали уж бяхте много притеснени, че той ще посегне и на мен?
— Говорих с теб по телефона, забрави ли? — напада ме Марино от друг ъгъл. — Каза ми, че всичко е наред. Помолих те да не мърдаш оттам, обясних ти, че сме открили къде се крие тоя негодник и знаем, че се е запилял някъде и сигурно търси друга жена, която да скъса от бой, да изпонахапе и да убие. И какво правиш ти, драга ми докторке? Отваряш вратата, понеже някой, видите ли, чукал. И то посред нощ!
— Помислих, че са дошли от полицията. Онзи се представи за ченге.
— Защо? — вече крещи Марино и блъска по волана като разбесняло се хлапе. — Защо? А? Казвай де!
Знаехме от доста дни, че убиецът е Шандон, човек с душевни и физически отклонения. Знаехме, че е французин, знаехме и къде в Париж живеят родителите му, свързани с организираната престъпност. Човекът на прага ми не говореше и с намек за френски акцент.
„Полиция!“ „Не съм викала полиция“, отвърнах аз през затворената врата. „Получихме, госпожо, обаждане, че в двора ви се навърта някакъв съмнителен тип. Всичко наред ли е?“
Не говореше с акцент. И през ум не ми е минавало, че няма акцент. Изобщо не съм го очаквала. И да изживея наново предната вечер, пак няма да ми хрумне, че това може да е Шандон. Алармата се беше включила и от полицията току-що бяха идвали да проверят какво става в дома ми. Изобщо не се усъмних, помислих, че са се върнали. Въобразявах си, че държат под наблюдение къщата. Всичко се разигра толкова бързо. Отворих вратата, лампата на терасата не светеше и аз долових в непрогледната, леденостудена нощ смрадта на мръсен мокър звяр.