— Сега ли? Някъде около тринайсет, ако някой не се е изнесъл. Мнозина просто оставят ключа в стаята и аз разбирам, че са си тръгнали чак когато вляза да почистя. Знаете ли, забравих си цигарите в къщата — казва тя на Марино, без да го поглежда. — Нали ще ме почерпите?
Марино оставя сандъчето с инструментите направо на пътеката. Изтръсква от пакета една цигара, дава я на жената и й я пали. Горната й устна се нагъва като разтегателна хартия, когато тя всмуква дълбоко от тютюневия дим и го изпуска от единия край на устата. Отново ми се припушва. Счупеният ми лакът роптае срещу студа. Не мога да се отърся от мислите за семейството в палатката и ужаса, който са изживели, ако Шандон наистина се е появил и такова семейство изобщо съществува. Ако все пак е дошъл веднага след като е убил Брей, какво е станало с дрехите му? Сигурно са били оплескани целите с кръв. Как е възможно да е излязъл от къщата на Брей, да е дошъл окървавен тук, да е уплашил непознатите в палатката, да ги е прогонил и никой да не се е обадил на полицията, да не е казал и думица?
— А колко души имаше в хотела по-предната вечер, когато е избухнал пожарът? — пита Марино, сетне вдига сандъчето с инструментите и ние продължаваме нататък.
— Знам само колко са се регистрирали — започва да увърта Кифин. — Може някои да са се изнесли. С него се бяха регистрирали единайсет души.
— С мъжа, загинал по време на пожара ли? — питам аз на свой ред.
Жената ми хвърля един поглед.
— Да, с него.
— Разкажете как се е регистрирал — вметва Марино, докато вървим, после спираме да се огледаме и пак продължаваме нататък. — Видяхте ли го да пристига като нас с автомобил? Както гледам, колите спират направо пред къщата ви.
Тя клати глава.
— Не, господине. Не съм виждала кола. На вратата се почука и аз отворих. Обясних му да отиде в съседната постройка на регистратурата и че аз ще дойда след малко. Беше красив мъж, добре облечен, не приличаше на обичайните посетители тук, това поне е ясно като бял ден.
— Каза ли си името? — пита я Марино.
— Плати в брой.
— Значи, ако някой плати в брой, не го карате да попълва нищо.
— Могат и да попълнят, ако искат. Но не ги принуждавам. Имам кочан с бланки за адресна регистрация, който иска, я попълва, после му издавам квитанция. Онзи човек обясни, че не му трябвал документ.
— С акцент ли говореше?
— При всички положения не говореше като тукашните.
— А като кои? Като северняците ли? Да не беше чужденец? — продължава с въпросите Марино.
Спираме под боровете. Кифин се озърта, мъчи се да си спомни, пуши, после пак тръгваме подире й по разкаляната пътека към паркинга на мотела.
— Не, не беше южняк — решава накрая тя. — Но не говореше и като чужденец. Всъщност не бе от най-бъбривите. Общо взето си мълчеше. Останах с впечатлението, че бърза и е притеснен, не му беше до приказки.
Явно си измисля. Гласът й се е преобразил.
— Има ли някой в караваните? — пита после Марино.
— Давам ги под наем. Точно сега хората не идват с каравани. Все пак е студеничко за къмпинг.
— Сега имате ли наематели?
— Не. Нямам.
Пред мотела виждаме стол с опърпана тапицерия, сложен пред автомата за кока-кола и уличния телефон. На паркинга има няколко коли, американски, стари: „Гранада“, „Ел Ти Ди“, „Файърбърд“. От собствениците им няма и следа.
— Какви хора отсядат при вас по това време на годината? — интересувам се аз.
— Всякакви — отвръща Кифин точно когато прекосяваме паркинга и излизаме откъм южната страна на мотела.
Оглеждам влажния асфалт.
— Хора, които си имат семейни проблеми. По това време на годината идват много такива. Скарали се нещо и единият си вдига багажа, или пък го изритват и няма къде да се подслони. Или хора, тръгнали на дълъг път, за да посетят роднини, и спрели да пренощуват тук. Или когато реката придойде, както преди един-два месеца, има и хора, които отсядат тук, понеже давам да влизат и с домашни любимци. Срещат се и туристи.
— Хора, дошли да разгледат Уилямсбърг и Джеймстаун ли? — подсещам я аз.
— Да, има много такива. Доста народ се стича насам, откакто започнаха разкопките на гробовете в Джеймстаун. Странно племе сме това, хората.
22.
Стая седемнайсета е на първия етаж, чак в дъното. Вратата е опасана като с яркожълта панделка с полицейска лента, с каквито отцепваме местопрестъпленията. Гледа към непроходимата гора, отделяща мотела от шосе номер пет.