Обаждам се на Нийлс Вандър, шеф на отдел „Пръстови отпечатъци“ и му обяснявам каква е работата, а той обещава до два часа да бъде в мотела. Марино се е залисал по друго, насочил е вниманието си в някаква точка над леглото, накъдето е насочил лъча на фенерчето.
— Мамка му! — ругае едва чуто. — Докторке, виж, виж! — Осветява два покрити със сажди шарнирни болта, прихванати на около метър един от друг върху окачения таван. — Ей! — вика той през вратата Кифин.
Тя надзърта в стаята и поглежда към мястото, накъдето е насочена светлината.
— Имате ли представа защо тия болтове са на тавана? — пита я Марино.
Върху лицето й се появява странен израз, гласът й се повишава, както, струва ми се, всеки път, когато тя започва да увърта.
— За пръв път ги виждам. Откъде ли са се взели? — възкликва учудена.
— Кога за последно сте били в стаята? — интересува се Марино.
— Ден-два, преди мъжът да се нанесе. Когато чистих след последния клиент, последния преди него де.
— И тогава болтовете ги нямаше, така ли?
— И да ги е имало, не съм ги забелязала.
— Стойте отвън, госпожо Кифин, в случай че възникнат още въпроси.
Ние с Марино си слагаме ръкавици. Той разперва пръсти, каучукът се опъва и пука. Прозорецът при задния вход гледа към плувен басейн, пълен с мръсна вода. Срещу кревата има малък телевизор марка „Зенит“ върху поставка, към който с лепенка е прихваната бележка, напомняща на гостите да изключват приемника, преди да излязат. Стаята е горе-долу такава, каквато я описа и Станфийлд, само дето той не спомена за отворената върху шкафа Библия, а също, че вдясно от леглото, близо до пода има електрически контакт с два извадени от него щепсела върху килима, единия за лампата върху нощното шкафче, другия за радиочасовника. Часовникът е допотопен. Не е дигитален. Когато са го изключили, стрелките са спрели на петнайсет часа и дванайсет минути. Марино пак вика Кифин в стаята.
— Та в колко часа, казвате, се е нанесъл? — пита я той.
— О, някъде към три следобед. — Жената е застанала току до вратата и гледа невиждащо часовника. — Както гледам, е влязъл и е изключил часовника и лампата, нали? Доста странно, освен ако не е включвал друго и контактът му е трябвал. Някои от бизнесмените идват с преносими компютри.
— А вие забелязахте ли да носи? — гледа я изпитателно Марино.
— Не, забелязах само ключ като за автомобил и портфейл.
— Не сте споменавали за портфейл. Видяхте ли го?
— Извади го, за да плати. Доколкото си спомням, беше от черна кожа. Изглеждаше скъп, както и дрехите му. Сигурно беше от алигаторска кожа или нещо от тоя род — добавя жената.
— Колко ви плати и с какви банкноти?
— С банкнота от сто долара и с четири двайсетачки. Каза ми да задържа рестото. Сметката беше сто и шейсет долара и седемдесет цента.
— А, да. По специалната тарифа — изтананиква с равен глас Марино.
Кифин не му е симпатична. Той не вярва на нито една нейна дума, но не се издава, разиграва я като поредната ръка карти. Ако не го познавах, сигурно и аз щях да се хвана на номерата му.
— Намира ли ви се стълба? — е следващото, което казва Марино.
Жената се двоуми.
— Май да.
Пак изчезва и оставя вратата да зее. Марино се навежда да огледа по-обстойно контакта и дръпнатите щепсели.
— Как мислиш, дали тук са включили пистолета с топъл въздух? — разсъждава той на глас.
— Възможно е. Ако наистина става дума за такъв пистолет — напомням му аз.
— Използвал съм го да си размразявам тръбите и леда по стълбите. Действа безотказно. — Той оглежда с фенерчето под леглото. — Не съм разследвал случай, в който някой да е изгорен с такъв пистолет. Явно са му запушили хубавичко устата, щом никой не е чул нищо. Защо ли са изключили и двете неща, лампата и часовника?
— Сигурно за да не стане късо съединение.
— В дупка като тази и това е възможно. Пистолетът с топъл въздух вероятно е същият волтаж както сешоарът. Сто и петдесет — сто петдесет и пет. А нищо чудно в бърлога като тази тук електрическата мрежа да гръмне и от сешоар.
Отивам при шкафа и поглеждам Библията. Отворена е на Глави шеста и седма от Еклесиаст, разгърнатите страници са покрити със сажди, пощадили шкафа под книгата, и от това разбирам, че тя е била в това положение още когато е избухнал пожарът. Въпросът е дали Библията е била отворена точно тук и преди жертвата да се нанесе, и дали изобщо е от тази стая. Плъзгам поглед по редовете и спирам на първия стих от Глава седма: „Добро име е по-добро от скъпи мазила и смъртен ден — от рожден ден“. Чета го на глас на Марино. Обяснявам му, че тази част от Еклесиаст е за суетата.