— Май пасва на това, дето се е разиграло тук — отбелязва той точно когато чуваме стържене на алуминий и Кифин се връща заедно с талаз студен въздух. Марино поема оплесканата с блажна боя изкривена стълба и отваря краката. Качва се и осветява с фенерчето болтовете. — Ох, дявол го взел, май трябва да сменям очилата. Не виждам нищо! — оплаква се той, а аз му държа стълбата — да не климне.
— Искаш ли да погледна аз? — предлагам му.
— Заповядай — слиза той долу.
Вадя от дамската си чанта малка лупа и се покатервам. Марино ми подава фенерчето и аз оглеждам болтовете. Не забелязвам по тях влакънца. Дори и да са полепнали, няма да имаме късмета да ги приберем още тук. Трудното в случая е да съхраним едното веществено доказателство, без да заличим другото, а по болтовете можем да очакваме три вида доказателства: пръстови отпечатъци, влакна и следи от инструменти. Ако смъкнем с четка саждите, за да търсим отпечатъци, нищо чудно да изгубим нишките, вероятно останали от връвта, прихваната за болтовете, които също не можем да развъртим, без да оставим нови следи от инструменти, в случай че използваме например клещи. Най-опасно е да заличим неволно отпечатъците, ако има такива. Всъщност условията и осветлението тук са толкова лоши, че не би трябвало да пипаме нищо. Хрумва ми нещо.
— Би ли ми дал два плика — моля Марино. — И лепенка.
Той ми подава две прозрачни найлонови пликчета. Плъзгам ги едно по едно около болтовете и предпазливо прихващам горния край с лепенка, като внимавам да не докосвам болта или тавана.
— Неприятно ми е да ви го кажа — обръща се той към Кифин, която стои в коридора пред вратата с ръце в джобовете, за да се постопли, — но се налага да отрежа част от тавана.
— Вече е все тая — отвръща жената примирено — или може би безразлично? — Правете каквото трябва — добавя тя.
Още недоумявам защо огънят не се е разгорял и само е тлял. Това си остава за мен пълна загадка. Питам Кифин какви са били завивките и чаршафът върху леглото.
— Ами зелени. — Тук поне е сигурна. — Покривалото беше тъмнозелено, горе-долу като вратата. Не знам какво е станало със завивките. Чаршафите бяха бели.
— Имате ли представа какви бяха, памучни ли? — продължавам аз с въпросите.
— Сигурна съм, че бяха от полиестер.
Полиестерът е леснозапалим и аз все си повтарям, че пътувам ли със самолет, не бива да нося дрехи от синтетика. Ако случайно се наложи да кацаме аварийно и избухне пожар, последното, което искам, е да усещам до тялото си полиестер. Все едно да се залея с бензин. Ако при избухването на пожара леглото е било застлано с полиестерни чаршафи, огънят е щял да се разгори бързо и е щяла да пламне цялата стая.
— Откъде сте купили матраците? — питам аз Кифин.
Тя се колебае. Не иска да ми каже.
— Е, новите са много скъпи — решава се накрая да изплюе камъчето. — Ако мога, взимам спално бельо втора употреба.
— Откъде?
— От затвора в Ричмънд, дето го затвориха преди няколко години — обяснява ми Кифин.
— На Спринг стрийт ли?
— Да. Но не съм взимала нищо, на което самата аз не бих легнала — обосновава тя избора си на хубаво спално бельо. — Купих само най-новото.
Това вероятно обяснява защо матракът само е тлял и не се е разгорял. Матраците по болници и затвори са с пълнеж, който гори трудно. Покрай това решавам и че който е подпалил пожара, не е знаел, че се опитва да изгори матрак, специално направен да е устойчив на огън. Същият този човек вероятно е бил достатъчно разумен, за да не стои тук, значи не е разбрал и че пожарът не е пламнал, както той е очаквал.
— Във всяка стая ли има екземпляр на Библията, госпожо Кифин? — казвам й аз.
— Единственото нещо, което не задигат — отвръща тя отново с подозрителна нотка в гласа, като избягва въпроса ми.
— А знаете ли защо тази тук е отворена на Еклесиаст?
— Не обикалям да ги отварям. Само ги оставям на шкафа. И тази тук не съм я отваряла. — Жената се двоуми, сетне оповестява: — Сигурно е убит, инак нямаше да се вдигне такава пушилка.