Пада втора плоча, стълбата се разтриса и Марино слиза. Отива при сандъчето с инструментите, вади ролка хартия, в каквато държим във фризера продуктите, и лепенка и се заема да опакова старателно плочите от тавана, а през това време аз отивам в банята и я оглеждам с фенерчето. Всичко е бяло като в болница, по шкафчето личат жълтеникави петна от изгорено, гостите вероятно са оставяли в края му запалени цигари, докато са се бръснели, гримирали или решели. Виждам още нещо, което Станфийлд е пропуснал. Снопче конци за чистене на зъби, закрепило се от вътрешната страна на тоалетната чиния, под дъската. Вдигам го с ръка, на която съм надянала ръкавица. Дълго е към трийсетина сантиметра, в единия край е мокро от водата в тоалетната чиния, а в средата се червенее леко, сякаш докато някой си е чистел зъбите, венците му са започнали да кървят. Тъй като снопчето не е съвсем сухо, не го запечатвам в найлонов плик. Слагам го върху квадрат хартия за увиване на продукти и правя пликче, в каквито продават бижутата. Вероятно разполагаме с ДНК. Въпросът е: чия?
В един и половина се връщаме с Марино при джипа, а когато Кифин отваря входната врата, за да влезе в къщата, оттам като куршум изхвърча Господин Фъстъчков. Докато потегляме, кучето ни погва с неудържим лай. Гледам го в страничното огледало, а Кифин крещи, та се къса:
— Връщай се веднага! — Пляска ядосано с ръце. — Връщай се незабавно бе, чу ли!
— Нима някой е зарязал изтезанията колкото да си почисти зъбите? — подхваща Марино. — Ама че работа! По-вероятно конците са се лепнали за тоалетната чиния още миналата Коледа.
Кучето вече се е изравнило с моята врата, а джипът подскача ли, подскача по черния път, който води през гората към шосе номер пет.
— Идвай тук! — дере се Кифин и слиза по стълбите, а ръцете й правят „пляс-пляс-пляс“.
— Проклето псе! — ругае Марино.
— Спри!
Притеснявам се, че ще вземем да премажем клетото животинче. Марино удря спирачките, джипът се разклаща и спира. Кучето подскача и джафка, главицата му току се показва на прозореца откъм моята страна.
— Ама че работа!
Озадачена съм. Преди няколко часа, когато дойдохме, кучето не прояви почти никакъв интерес към нас.
— Връщай се! — идва Кифин да си прибере псето.
Зад нея на вратата се показва дете, но не малчуганът, когото вече сме видели, а момче, високо колкото нея.
Слизам от джипа и Господин Фъстъчков започва да върти опашка. Души ми ръката. Клетото несретно създание е мръсно и вони. Хващам го за каишката и го насочвам към къщата, то обаче не иска и да помръдне.
— Хайде! — заемам се да го увещавам. — Дай да се приберем, че току-виж те сгазили.
Морава от гняв, Кифин идва при нас. Фрасва кучето по главата. То блее жално като ранено агне, наежило се е и е подвило опашка.
— Ще се научиш да слушаш, чу ли! — заканва му се гневно с пръст жената. — Прибирай се в къщата!
Господин Фъстъчков се спотайва зад мен.
— Идвай тук!
Кучето кляка в калта отзад и притиска разтреперано телце в краката ми. Момчето, което видях на прага, е изчезнало, вместо него на верандата е изскочил Зак. Облечен е във възголеми дънки и фланела.
— Ела тук, Фъстъчков — пропява хлапето и щрака с пръсти.
Уплашено е не по-малко от кучето.
— Зак! Не ме карай да повтарям! Прибирай се веднага! — крещи майка му.
Жестокост. Тръгнем ли си, и Бев Кифин ще пребие кучето. А може би и детето. Не се владее, поддала се е на отчаянието. Животът я е направил безпомощна, макар и привидно да се държи, отвътре й ври и кипи от обида и гняв, от всички несправедливости, струпали й се на главата. Или може би просто си е проклета и горкото куче тича подир джипа на Марино, за да го вземем и спасим. Това ми влиза в главата.
— Госпожо Кифин — подхващам спокойно, както говорят хора, облечени във власт: пазя този хладен сдържан глас за случаи, когато искам да уплаша някого до смърт. — Само да сте посегнали на кучето! Хич не си поплювам с хора, които измъчват животни.
Лицето й помръква, по него се изписва ярост.
Вторачвам се право в зениците й.
— Има закони, според които жестокостта спрямо животните се наказва, госпожо Кифин — натъртвам аз. — Пък и не давате добър пример на децата си, като биете кучето — намеквам, че съм мярнала второто дете, за което тя поне дотук е пропуснала да спомене.
Жената отстъпва назад, обръща ми гръб и се запътва към къщата. Господин Фъстъчков продължава да клечи и да ме гледа.