— Прибирай се — казвам му и сърцето ми се къса. — Хайде, миличкото ми. Трябва да се прибереш.
Зак слиза по стълбите и хуква към нас. Хваща кучето за нашийника, прикляка, чеше го между ушите и му говори.
— Хайде, слушай де, не ядосвай мама, Господин Фъстъчков — казва, но гледа мен. — Неприятно му е, задето му взимате бебешката количка.
Побиват ме тръпки, но не се издавам. И аз приклякам и милвам кучето, като се опитвам да не обръщам внимание на тежката смрад, отново отприщила спомена за Шандон. Гади ми се, устата ми се пълни със слюнка.
— Бебешката количка на кучето ли е? — питам аз Зак.
— Когато й се родят кученца, ги разхождам с количката — обяснява хлапето.
— А защо беше при масата на открито, Зак? — продължавам с въпросите. — Мислех, че са я оставили летовници.
Детето клати глава, както гали псето.
— А, не, количката е на Господин Фъстъчков. Нали, Господин Фъстъчков? Е, трябва да се прибирам.
Малчуганът се изправя и поглежда крадешком към отворената входна врата.
— Знаеш ли какво? — казвам му и също се изправям. — Налага се да огледаме бебешката количка на Господин Фъстъчков и после ти обещавам, че ще я върнем.
— Добре тогава.
Детето тегли след себе си кучето и подтичва. Гледам как влизат в къщата и вратата се затваря. Пъхнала ръце в джобовете, стоя насред черния път под чепатите борове и наблюдавам, понеже не се и съмнявам, че Бев Кифин също ме наблюдава. Имам още работа тук. Ще се върна.
23.
Поемаме на изток по шосе номер пет, аз поглеждам колко е часът. Дори и да разполагах с хеликоптера на Луси, пак нямаше да стигна до два часа у Ана. Вадя си портмонето и намирам картончето, където Бъргър ми е написала телефоните си. В хотелската стая не вдига никой, затова оставям съобщение да мине да ме вземе в шест вечерта. Марино мълчи, докато пъхам клетъчния телефон обратно в чантата. Гледа право напред, джипът се тресе по криволичещия тесен път. Той обмисля онова, което току-що съм му казала за бебешката количка. Бев Кифин ни излъга, разбира се.
— Ама че работа! — възкликва накрая Марино и клати глава. — Тръпки да те побият. Имах чувството, че ни следят хиляди очи. Сякаш мястото си има свой живот, за който никой не знае нищо.
— Жената знае — възразявам аз. — Знае нещо. Това поне е очевидно, Марино. Побърза да ни съобщи, че количката била оставена от ония хора, дето внезапно се били изнесли от къмпинга. Каза го, без да се замисля много-много. Искаше да останем с впечатлението, че се е случило точно това. Защо ли?
— Такива хора изобщо не съществуват. Ако космите се окажат на Шандон, волю-неволю трябва да приема, че Кифин го е пуснала там и затова сега увърта.
Трудно ми е да си представя как Шандон отива в мотела и моли да пренощува. Умът ми не го побира. Върколака, за какъвто самият той се е провъзгласил, не би се излагал на такава опасност. Знаем, не отива никъде, освен ако не смята да убие и да обезобрази някого. Знаем! Знаем, повтарям си аз. Истината е, че сега знаем по-малко, отколкото преди половин месец.
— Налага се да започнем отначало — казвам аз на Марино. — Създадохме си някаква представа, без да се осланяме на нищо сигурно, и сега какво? Допуснахме грешката да решим що за човек е и после започнахме да си вярваме в образа, който сами сме си съставили. А в него има страни, които сме подминали. Сега уж е зад решетките, а всъщност не е.
Марино вади цигарите.
— Разбираш ли какво ти говоря? — питам го. — Бяхме толкова самонадеяни, че си съставихме някаква представа за него, която всъщност е изсмукана от пръстите. Ръководехме се от научните си доводи и в крайна сметка стигнахме до нещо, което са си чисти догадки. Карикатура. Той не е никакъв върколак. Той е човек от плът и кръв и колкото да ни се струва, че е самото въплъщение на злото, си има различни лица, които сега откриваме едно по едно. Божичко, личеше си като бял ден на видеозаписа. Защо сме толкова мудни? Не искам Вандър да ходи сам в оня мотел.
— Правилно. — Марино се пресяга да вземе телефона. — Ще го придружа, а ти откарай джипа в Ричмънд.
— На входната врата имаше някого — допълвам аз. — Видя ли го? Беше едър.
— Не — отвръща Марино. — Не съм видял никого. Само хлапето, как му беше името? А, да, Зак. И кучето.
— Видях още някого — упорствам аз.
— Ще проверя. Знаеш ли телефона на Вандър?
Давам му го и той го набира. Оказва се, че Вандър вече бил излязъл, и жена му казва на Марино номера на клетъчния телефон. Гледам през прозореца към жилищните квартали с големи къщи в колониален стил, разположени доста далеч от пътя. През дърветата проблясва красива коледна украса.