— Виж какво, там има нещо гнило — обяснява Марино на Вандър по клетъчния телефон. — Ще дойда с теб, ще ти бъда нещо като телохранител.
Прекъсва връзката, известно време мълчим. Предната вечер сякаш изпълва тресящото се пространство между нас в джипа.
— Откога знаеш? — питам накрая още веднъж Марино: изобщо не съм доволна от онова, което ми е казал след полунощ, когато излязох да го изпратя по алеята пред Анини до джипа. — Кога точно Райтър ти каза, че ще свика разширен състав на съдебните заседатели и каква причина ти изтъкна?
— Ти още не бе приключила с аутопсията на Брей — отвръща Марино и пали цигара. — По-точно, тя още беше върху масата ти. Райтър ми звънна по телефона и ми разправя, че не искал ти да си пишела заключението и смъртния акт, а аз му викам: „И какво според теб да направя? Да нахълтам в моргата, да й заповядам да пусне скалпела и да вдигне ръце ли?“. Ама че глупак! — Марино издишва тютюневия дим, а в съзнанието ми като навито на кълбо змийче се загнездва страх. — Точно заради това не ти и поиска разрешение да ти оглежда къщата — добавя той.
Ако не друго, поне това вече съм схванала.
— Искаше да провери дали ченгетата са открили нещо — продължава Марино, после млъква, за да изтръска пепелта от цигарата. — Например секач. Особено пък секач с кръвта на Брей по него.
— По секача, с който се опита да ме нападне, сигурно е имало кръв на Брей — отвръщам логично и спокойно, въпреки че тревогата вече е припълзяла в душата ми.
— Лошото е, че в къщата ти наистина бе намерен секач с кръвта на оная кучка — напомня ми Марино.
— То оставаше да не го намерят. Оня го донесе, за да ме фрасне с него.
— Точно така, по секача има кръв на Брей — продължава Марино. — Вече направиха анализ на ДНК-то. Никога досега не съм ги виждал ония от лабораторията толкова чевръсти, сигурно се досещаш защо. Губернаторът следи изкъсо всичко, да не би главната му съдебна лекарка да се окаже психарка и убийца. — Той всмуква от цигарата и ме поглежда изпитателно. — И още нещо, докторке. Не знам дали Бъргър ти е споменала. Секачът, за който твърдиш, че си купила в железарията. Него не го намериха.
— Моля?
Не мога да повярвам, после се вбесявам.
— Единственият секач в къщата ти е с кръвта на Брей. Друг няма. Единственият, намерен у вас. И по него има кръв на Брей — повтаря той без особено желание.
— Знаеш защо го купих — натъртвам, сякаш споря с него. — Смятах да проверя дали шарките, които оставя, съвпадат с раните на Брей. Този секач със сигурност беше в къщата ми. Ако не е бил там, докато сте тършували сантиметър по сантиметър, значи или сте го подминали или някой го е взел.
— Помниш ли къде го остави?
— Проверявах в кухнята какви резки оставя върху пилешко месо и дали съвпадат с раните, а също какъв е рисунъкът от дръжката, ако сложа нещо по нея и я долепя до хартия.
— Точно така, намерихме в боклука начукано пилешко месо. А също калъфка за възглавница с кетчуп по нея, вероятно е останал, когато си допряла дръжката.
Марино не смята за странни тези мои опити. Знае, че когато се опитвам да разбера какво точно се е случило, се впускам в необичайни експерименти.
— Но секач нямаше. Не го намерихме — със или без кетчуп по него — уточнява той. — Дали не го е отмъкнал оня мухльо Тали? И дали да не кажем на Луси и Тиюн шантавата им тайна организация да се позаинтересува от тоя тип и да го поразучи? Първото голямо разследване на „Последен пристан“. Освен това смятам да проверя банковите му сметки, да видим като начало откъде има толкова мангизи.
Току си поглеждам часовника и следя колко е часът. Кварталът, където е живял Мич Барбоса, отстои на някакви си десетина минути от мотел „Форт Джеймс“. Обкованите със сивкави дъски еднофамилни къщи са съвсем нови, отпред не се вижда никаква растителност, ако не броим току-що покълналата, но вече мъртва трева по голата пръст, затрупана тук-там с преспи. Свръщаме към паркинга с полицейски автомобили без опознавателни знаци: три форда краун виктория и един шевролет лумина, спрели една зад друга. И на мен, и на Марино не убягва, че две от колите са с номера на Вашингтон, окръг Колумбия.
— Мамка му! — ругае Марино. — Надушвам федерални агенти. Сега я втасахме — казва ми, докато паркираме. — Лоша работа.
Двамата тръгваме по застланата с натрошена тухла пътека към къщата, където Барбоса е живял уж с приятелката си, и аз забелязвам любопитна подробност. През един от прозорците на горния етаж виждам въдица. Подпряна е на стъклото и аз не знам защо, но ми се струва неуместна, може би защото по това време на годината никой не ходи за риба, както не ходи и на къмпинг. Отново се сещам за тайнствените, да не кажа, митични хора, внезапно изнесли се от къмпинга и зарязали на произвола на съдбата доста от багажа си. Връщам се към лъжата на Бев Кифин и усещам, че прониквам още по-надълбоко в опасно пространство със сили, които не виждам и не разбирам, но които се движат с шеметна скорост. Ние с Марино чакаме пред входната врата на къща Д, той натиска повторно звънеца.