— Когато се върнеш там с Вандър — заръчвам на Марино, — не е зле да провериш и другите стаи, току-виж още някъде по таваните има болтове.
— Дадено. И бездруго трябва да отида още веднъж.
Той си поглежда часовника.
— Днес ли? — пита го Джей.
— Да.
— Имате ли причини да смятате, че и Мич като първия мъж е бил дрогиран? — пита ме Прует.
— Не намерих следи от игли — отговарям му. — Но нека видим резултатите от токсикологията.
— Божичко! — проронва Макинтайър.
— И двамата са подмокрили гащите? — намесва се и Станфийлд. — Винаги ли е така, когато някой умира? Не може да сдържи пикочния си мехур и се изпуска? С други думи, естествено ли е?
— Не бих казала, че да се изпуснеш, е рядкост. Но първият мъж — Матос де, се е съблякъл. Беше гол. Както личи, се е подмокрил и после си е свалил дрехите.
— Значи това е станало, преди да го подпалят? — пита Станфийлд.
— Предполагам, да. Не е бил подпален с дрехите — отговарям аз. — Възможно е и двамата да са се изпуснали от страх, от ужас. Всеки ще се подмокри, ако го уплашат до смърт.
— Божичко! — простенва отново Макинтайър.
— А ако гледаш как някакъв изверг завърта болтове по тавана и включва в контакта пистолета с топъл въздух, ще се уплашиш не на шега — колко му е да напълниш гащите! — онагледява без свян Марино. — Знаеш какво ти се пише.
— Божичко! — подвиква Макинтайър. — За какво изобщо става въпрос? — пита с пламнали очи.
Мълчание.
— Защо, дявол го взел, някой ще седне да причинява всичко това на Мич? Той беше много предпазлив, за нищо на света не би се качил в чужда кола, дори не би приближил непознат, който се опитва да го спре на пътя.
— Сещам се за Виетнам, за мъченията, на които са подлагали военнопленниците колкото да ги накарат да приказват — обажда се Станфийлд.
— Желанието да накараш някого да говори, със сигурност е сред причините за изтезания — съгласявам се аз с него.
— Но има случаи, когато мъчителите просто искат да наложат волята си. Да се докажат.
— И според вас тук става дума тъкмо за това? — обръща се към мен Прует.
— Няма как да знам със сигурност. — Сетне питам Макинтайър: — Докато вървях по пътеката към къщата, забелязах въдица.
Тя трепва смутена. После разбира за какво й говоря.
— А, да. Мич обича да ходи за риба.
— Някъде наоколо ли?
— На един поток в парка зад колежа.
Поглеждам Марино. Въпросният поток минава покрай залесената част на къмпинга към мотел „Форт Джеймс“.
— А Мич споменавал ли ви е за мотела при потока? — пита я Марино.
— Знам само, че обичаше да ходи там за риба.
— Познаваше ли собственичката? Бев Кифин де? И съпруга й? Може би ги познавате и двамата, той все пак работи в „Овърланд“ — казва Марино на Макинтайър.
— Знам, че Мич е разговарял със синовете й. Жената има две малки момчета и понякога те също са ходели за риба, когато Мич е бил на потока. Споделял е, че му е мъчно за тях, понеже баща им все го нямало. Но не знам във фирмата да работи човек на име Кифин, все пак им водя счетоводството.
— А можете ли да проверите? — намесва се Джей. — Не е изключено да са с различно презиме.
— Да.
Жената кима.
— Помните ли кога за последен път Мич ходи там за риба? — интересува се Марино.
— Точно преди да завали сняг — отвръща тя. — Дотогава времето беше много хубаво.
— Забелязах на стълбищната площадка дребни пари, няколко бутилки бира и пури — вметвам аз. — Точно до въдицата.
— Сигурна ли сте, че не е ходил за риба, откакто наваля сняг? — продължава Марино мисълта ми.
От очите на жената се вижда, че не е сигурна. Питам се доколко всъщност е познавала своя приятел под прикритие.
— А вие с Мич знаете ли за нещо незаконно, вършено в мотела? — пита я Марино.
Макинтайър клати глава.
— Той не ми е споменавал нищо. Ходеше там колкото да лови риба, приказваше си с момчетата, ако ги видеше.
— Ако ги видеше при потока ли? — продължава да я притиска Марино. — Имате ли причини да смятате, че Мич все пак е ходел понякога и в къщата — колкото да им каже едно „здрасти“?