Тя се двоуми.
— Щедър човек ли беше Мич?
— О, да — отвръща жената. — Много щедър. Може и да се е отбивал. Не знам. Наистина обича децата. Обичаше ги де — добавя през сълзи, а отвътре й ври и кипи.
— Като какъв се е представял? Като шофьор на камион ли? Какво е казвал за вас? Че сте счетоводителка ли? Вие всъщност не сте били истински гаджета. Това ви е служело за прикритие, нали? — пита Марино — очевидно има предвид нещо.
Навел се е напред, подпрял се е с длани на коленете си и гледа вторачено Джилисън Макинтайър.
Изпадне ли в такова състояние, направо изстрелва въпросите и почти не оставя време на хората да му отговорят. После те се объркват и изтърсват нещо, за което след това съжаляват. Жената прави точно това.
— Престанете! Така де, все пак не съм заподозряна — тросва му се тя. — Пък и за връзката ни. Не знам накъде биете. Беше професионална. Но няма как да не се сближиш с човек, с когото живееш под един покрив и с когото се държиш така, сякаш сте гаджета — за пред хората де.
— Но вие не сте били гаджета — натъртва Марино. — Най-малкото той не се е отнасял с вас като със своя приятелка. Вършели сте работа, нали така? Мисълта ми е, че ако е решел да окаже внимание на самотна жена с две мили момченца, е могъл да го направи. — Марино се обляга на стола. В стаята се спуска тишина, която направо кънти. — Лошото е, че Мич не е бивало да го прави. При тези обстоятелства би било опасно и много глупаво. Да не е бил от свалячите, които търчат подир всяка фуста?
Макинтайър не му отговаря. По страните й се стичат сълзи.
— Знаете ли какво, хора? — оглежда Марино хола. — Няма да се учудя, ако Мич се е забъркал в нещо, което изобщо не е свързано с операцията, провеждана под прикритие. Неподходящо време, неподходящо място. Хванал е нещо, което със сигурност не е смятал да лови.
— Имате ли представа къде Мич е бил в сряда, в три следобед, когато Матос е отседнал в хотела и е избухнал пожарът? — Станфийлд се опитва да съедини отделните парчета. — Тук ли е бил или някъде другаде?
— Не, не беше тук — проронва едва чуто младата жена и бърше очи с хартиена кърпичка. — Отиде някъде. Не знам къде.
Марино сумти презрително. Излишно е да го изрича на глас. Хора, които работят заедно под прикритие, са длъжни да знаят във всеки момент къде се намира другият и щом агент Макинтайър е била в неведение къде точно е ходил специален агент Барбоса, той вероятно се е занимавал с нещо странично, нямащо отношение към разследването.
— Знам, Джилисън, дори не ви се мисли за това — добавя вече по-меко Марино, — но Мич е бил изтезаван и убит, нали така? Мисълта ми е, че е бил уплашен до смърт. В буквалния смисъл на думата. Каквото и да са му причинявали, то е било ужасно, Мич е получил сърдечен пристъп. Подмокрил се е. Отвели са го някъде, вързали са го, запушили са му устата, после намираме в джоба му тоя странен ключ, който очевидно е подхвърлен. Защо? Бил ли се е забъркал в нещо, за което трябва да знаем, Джилисън? Може би е ходел на оня поток при къмпинга, за да лови не само риба?
По лицето на Макинтайър се стичат сълзи. Тя ги бърше припряно с кърпичката и подсмърча.
— Пийваше си, беше женкар — проронва едва чуто.
— Излизал ли е вечер, обикалял ли е заведенията и така нататък? — пита я Прует.
Тя кима.
— Това влизаше в прикритието му. Видяхте го… — стрелва ме жената с очи. — Боядисана коса, обица и така нататък. Мич се беше вживял в ролята на голям купонджия и наистина си беше отявлен сваляч. Никога не е твърдял, че ми е верен, че не изневерява на така наречената си приятелка. Правеше го, за да се прикрива. Но дълбоко в себе си си беше такъв. Да. Притеснявах се. Но какво да правя! Мич беше добър агент. Според мен не е вършел нищо нередно, ако това имате предвид. Но и не ми казваше всичко. Ако например е подразбрал, че на къмпинга става нещо, сигурно се е опитал да види какво.
— Без да ви държи в течение — потвърждава Марино.
И този път жената кима.
— Пък и аз си вършех работата. Не съм седяла да го чакам. Работех в администрацията на „Овърланд“. Най-малкото на плаващо работно време. Не знаехме по двайсет и четири часа в денонощието къде е другият и какво прави.
— Поне едно е ясно — обобщава Марино. — Мич се е натъкнал на нещо. Дали не е бил при мотела горе-долу по времето, когато Матос е отишъл там, и е имал нещастието да го забележат. Обяснението вероятно е съвсем просто. Някой решава, че е надушил нещо, разбрал е нещо, и след миг — хоп! — отвличат го и му затварят устата.