— Възможно е. Полицаите така и не намериха пистолета на Брей. Аз поне не знам да са го открили — уточнявам.
— Виж ти! Какво ли е направил той с него? — пита се на глас прокурорката.
В огледалото за обратно виждане светват фарове и аз се обръщам. По алеята се задава автомобил комби.
— От къщата липсват и пари — допълвам аз. — Две хиляди и петстотин долара, сумата от продадените на черно лекарства, която Андерсън е донесла малко по-рано същата вечер. Според нея де, според Андерсън. — Комбито спира зад нас. — Ако изобщо може да й се вярва.
— Според вас истината ли е казала? — пита Бъргър.
— Дали е казала цялата истина ли? Не знам — отвръщам. — Не е изключено Шандон да е взел парите, а и пистолета. Освен ако Андерсън не ги е прибрала на заранта, когато се е върнала в къщата и е открила трупа. Но след като е видяла оная касапница в спалнята, искрено се съмнявам да е направила друго, освен да изхвърчи като тапа навън.
— Ако се съди от снимките, които ми показахте, съм склонна да се съглася — отвръща Бъргър.
Слизаме от мерцедеса. Не виждам добре Ерик Брей, за да го разпозная, но оставам със смътното впечатление, че е изрядно облечен представителен мъж горе-долу на възрастта на убитата си сестра, някъде към четирийсетте. Той връчва на Бъргър ключ, прикачен към кафяво картонче.
— Върху него е написан кодът на алармата — обяснява мъжът. — Аз ще почакам тук.
— Наистина съжалявам, че ви разкарвам. — Бъргър взима от задната седалка фотоапарат и дебела папка. — Особено пък на Бъдни вечер.
— Знам, че си вършите работата — отвръща той глухо.
— Влизали ли сте вътре?
Ерик Брей се двоуми, загледан в къщата.
— Нямам сили — простенва развълнуван и задавен от сълзите. Клати глава и се връща в колата. — Направо не знам как някой от нас… — Той се прокашля и продължава през отворената врата на автомобила със светеща лампичка на тавана. — Не знам как ще влезем и ще й приберем багажа.
Брей се вглежда в мен и Бъргър ме представя. Не се и съмнявам, че той вече знае много добре коя съм.
— Наблизо има фирми, които чистят по домовете — обяснявам му тактично. — Защо не наемете някоя и чак след като почистят, някой от семейството да влезе вътре? Например „Сървис Мастър“.
Често съм се сблъсквала със семейства, изгубили близък човек, който е умрял от насилствена смърт вътре в дома си. Никой не бива да влиза и да вижда как всичко е оцапано с кръвта и мозъка на човека, когото е обичал.
— А могат ли да влязат без нас? — пита ме Брей. — От фирмите за почистване де.
— Оставете ключа в пощенската кутия. Те ще влязат и ще почистят, не се налага да присъствате и вие — отвръщам аз. — Сигурно е, можете да разчитате на тях.
— На всяка цена ще го направя. Смятаме да постегнем къщата и да я продадем — казва той на Бъргър. — Ако вече сте приключили вътре.
— Ще ви съобщя, когато сме готови — обещава тя. — Вие обаче, господин Брей, сте в правото си да постъпите с имота както решите.
— Кой ли ще го купи след всичко, което се случи! — промърморва той.
И двете с Бъргър мълчим. Ерик Брей вероятно, е прав. Повечето хора не искат и да надзърнат в къща, където е извършено убийство.
— Вече разговарях с един посредник от фирма за недвижими имоти — допълва той все така глухо въпреки гнева, който очевидно го раздира. — Казаха, че не им се занимавало с къщата. Много съжалявали и така нататък, но не можели да я поемат. В чудо съм се видял. — Той се втренчва в тъмната безжизнена сграда. — Да ви призная, никой от семейството не беше близък с Брей. Тя не беше от хората, които поддържат връзка с роднините или имат приятели. Беше си саможива. Знам, не е редно да го казвам: за мъртвите или добро, или нищо. Но такава е горчивата истина.
— Често ли се виждахте? — пита го Бъргър.
Той клати глава — не.
— Познавах я най-добре вероятно защото разликата ни е само две години. Виждахме, че разполага с пари, за които не знаехме откъде идват. В Деня на благодарността дойде у нас с новичкия си червен ягуар. — Той се усмихва горчиво и пак клати глава. — Тогава вече разбрах със сигурност, че се е забъркала в нещо. Всъщност не се изненадвам. — Мъжът въздиша тежко. — Не се изненадвам, че свърши така.
— Знаехте ли, че продава лекарства на черно? — пита Бъргър и прехвърля папката в другата си ръка.
Става ми студено, тъмната къща ни притегля като черна дупка.