— Много важно е да ми кажете какво чувствате — изрича тя тихо. — Знам, против природата ви е, в разрез е с всички правила, които сте си наложили в живота. — Караме по улицата към реката. — Влизам ви в положението.
— Убийството превръща всички ни в егоисти — казвам й аз.
— Така си е.
— Причинява непоносима болка и гняв — продължавам. — Човек мисли само за себе си. Често съм правила статистически анализи въз основа на базата данни в компютъра, веднъж се опитах да извикам файла на жена, която бе изнасилена и убита. Натъкнах се на цели три жени с едно и също презиме и що да видя: няколко години след убийството братът на едната починал от свръхдоза, после бащата на втората се самоубил, а майката на третата загинала в пътна катастрофа. В института сме се заели с амбициозно проучване, правим анализ на това какво се е случило на близките на жертвите. Мнозина се развеждат. Други посягат към чашката или наркотиците. Страдат от душевни заболявания. Остават без работа. Сменят квартала.
— Насилието със сигурност е лъжичката катран, която съсипва кацата с мед — изтърсва Бъргър изтърканата фраза.
— Уморих се да съм себична. Ето какво чувствам — казвам аз. — Бъдни вечер е, а не съм направила нищичко за никого. Дори за Рита. А се скъсва от работа жената, работи на няколко места, понеже има да храни малки деца. Неприятно ми е. Шандон нарани мнозина. И продължава да наранява. Бяха извършени две страшни убийства, които според мен са свързани. В тях има изтезания. Връзка с международната престъпност. С продаваните на черно оръжие и дрога. Липсващи завивки. — Поглеждам към Бъргър. — Кога, дявол го взел, ще свърши всичко това?
Тя завива към алеята пред къщата ми, изобщо не се преструва, че не знае къде живея.
— Истината е, че няма да свърши скоро — отговаря ми прокурорката.
Подобно на къщата на Брей, и моята тъне в непрогледен мрак. Някой е изключил цялото осветление, дори автоматичните охранителни лампи, предвидливо скрити сред дърветата или под стрехите и насочени към земята, та дворът ми да не прилича на бейзболно игрище и да не изважда съвсем от релси съседите. Не се чувствам добре дошла. Страх ме е да вляза и да видя в какво Шандон и полицията са превърнали личния ми свят. Известно време седя и гледам прозореца, а сърцето ми се свива. Гняв. Болка. Наранена съм много дълбоко.
— Какво чувствате? — пита Бъргър, също загледана в къщата.
— Какво чувствам ли? — повтарям горчиво. — Дотук бяхме с „Piu si prende е peggio si mangia“.
Слизам от автомобила и затръшвам гневно вратата.
В свободен превод италианската поговорка гласи: „Колкото повече плащаш, толкова по-зле ядеш“. Провинциалният живот в Италия се слави като непринуден и сладък. Като неусложнен. Най-вкусните ястия се приготвят от пресни продукти и хората не скачат хапнали, не хапнали от масата, не се интересуват от неща, които всъщност не са чак толкова важни. В очите на съседите ниската ми къща е същинска крепост, снабдена с всички охранителни системи, познати на човечеството. Според мен обаче съм си построила casa colonica, причудлива провинциална къща в различните отсенки на гълъбовосивия камък с кафяви капаци, топлещи ме с ведрите трогателни мисли за хората, от които идва моят корен. Съжалявам само, че не покрих покрива с coppi, сиреч керемиди, а не с аспидни плочи, но не исках пасторалният камък да е увенчан като с гръб на червен змей. Е, не намерих материали, които да са стари, затова пък ги подбрах така, че да се сливат с пръстта.
Самата ми същност е накърнена. Осквернена е простичката красота и сигурност на моя живот. Отвътре ми ври и кипи. Очите ми се премрежват със сълзи, докато се качвам по стълбите и заставам под лампата, отвъртяна от Шандон. Нощният въздух е хаплив, облаците са погълнали луната. Май пак ще вали сняг. Примигвам и си поемам дълбоко няколко пъти от студения въздух в усилието да се поуспокоя и да отхвърля смазващите чувства. Ако не друго, Бъргър е достатъчно любезна да изчака отзад и да ми даде миг спокойствие. Пъхам ключа в секретната брава. Влизам в тъмното хладно антре и тъкмо набирам кода на алармата, когато ми хрумва нещо, от което настръхвам цялата. Щраквам осветлението и примигвам срещу металния ключ марка „Мидико“ в ръката ми, а сърцето ми бие все по-ускорено. Това е лудост. Невъзможно е. Изключено. Бъргър влиза тихо след мен. Оглежда мазилката по стените и сводестите тавани. Картините са климнали на една страна. Дебелите персийски килими са нагънати, изкривени и кални. Нищо не е върнато на мястото си. Струва ми се обидно, че никой не си е направил труда да почисти праха, с който са взимали пръстови отпечатъци, и калта, която са нанесли, но не заради това върху лицето ми се е изписало изражение, веднага приковало изцяло вниманието на Бъргър.