— Накъде беше поел? — оглежда прокурорката тъмната безлюдна улица.
— Не знам — отговарям аз. — Имаше навети преспи, пак бе заваляло. Така и не разбрахме в каква посока е тръгнал. Но не съм стояла тук, за да оглеждам. Сигурно трябва да питате в полицията.
Сещам се за Марино. Къде ли се бави, защо не идва? Припомням си и защо съм му се обадила. По гърба ми като ледени тръпки плъзват страх и смут. Оглеждам къщите на съседите. Научила съм се да разчитам сред какви хора живея: по светещите прозорци, по автомобилите пред къщите и оставените пред вратата вестници мога да позная кога съседите са си у дома, което наистина не се случва често. Повечето жители на квартала са пенсионери и карат зимата във Флорида, някъде на топло край водата. Хрумва ми, че всъщност никога не съм имала приятели наоколо, само хора, с които си махаме пътем от автомобилите.
Бъргър тръгва обратно към гаража, скръстила пред себе си ръце — да й е по-топло, от устата й излиза вледенена пара. Спомням си как като малка Луси ми е идвала на гости от Маями. Ричмънд бе единственото място, където усещаше какво е студ — късаше от тетрадката си листове, които усукваше на фуния, заставаше в задния двор, уж че пуши, и тръскаше въображаемата пепел, без изобщо да подозира, че я наблюдавам през прозореца.
— Да се върнем малко назад — казва Бъргър. — Към понеделник, шести декември. Денят, когато в пристанището на Ричмънд са намерили контейнера с трупа, който според нас е на Тома Шандон, по всяка вероятност убит от брат си Жан-Батист. Разкажете ми какво точно се случи оня понеделник.
— Съобщиха ми за трупа — подхващам аз.
— Кой ви съобщи?
— Марино. После, няколко минути по-късно, ми се обади и моят заместник Джак Филдинг. Казах му, че ще отида на местопрестъплението.
— Но не ви се е налагало да го правите — прекъсва ме тя. — Вие сте шефката. Оная сутрин е било необичайно топло, а вие се вдигате и отивате при смърдящ, силно разложен труп. Бихте могли да пратите Филдинг или друг.
— Бих могла.
— Защо не сте го направили?
— Случаят очевидно щеше да бъде сложен. Корабът бе пристигнал от Белгия, не биваше да изключваме възможността и трупът да е бил натоварен там, което щеше да създаде усложнения с чужди държави. Обикновено поемам тежките случаи, около които очаквам да се вдигне шумотевица.
— Защото обичате шумотевицата ли?
— Защото не я обичам.
Вече сме вътре в гаража, и двете премръзнали до кости. Затварям вратата.
— А може би сте решили да се заемете със случая, понеже сте имали неприятна сутрин? — Бъргър отива при големия шкаф от кедрово дърво. — Нали не ми се сърдите, че ви го казвам?
Обяснявам й, че не, но отново се питам откъде ли знае такива подробности за мен.
Черният понеделник. Оная сутрин сенатор Франк Лорд, председател на юридическата комисия и стар скъп приятел, дойде да ме види. Носеше писмо, което Бентън ми бил написал. Дори не подозирах, че съществува. И през ум не ми е минавало, че преди няколко години, докато е бил на почивка на езерото Мичиган, Бентън ми е написал писмо и е помолил сенатор Лорд да ми го предаде, в случай че той… Бентън де, умре. Помня, познах почерка, когато сенатор Лорд извади писмото. До гроб няма да забравя колко стъписана бях. Бях смазана. Мъката най-сетне се докопа до мен и ме сграбчи за душата, точно както бе предвиждал и Бентън. До последно си остана блестящ психолог. Знаел е прекрасно как ще го преживея, ако нещо му се случи, и сега се опитваше да ме извади от работохолизма и усамотението.
— Откъде знаете за писмото? — питам сковано Бъргър.
Тя разглежда шкафчето отвътре, гащеризоните, каучуковите ботуши, тежките кожени ръкавици, бельото с дълги крачоли и ръкави, чорапите, маратонките.
— Не ми се сърдете — казва ми едва ли не нежно. — Засега отговаряйте на въпросите ми. Пък после аз ще отговарям на вашите.
Не искам да чакам никакво „после“.
— Защо писмото е толкова важно за вас?
— И аз не знам. Но нека започнем от душевното ви състояние.
Оставя ме да осмисля какво ми е казала. Каджиано ще се цели именно в моето душевно състояние, ако все пак се явя пред съда в Ню Йорк. Но и без да се явявам, и сега като че ли оспорват психическото състояние, в което се намирам.
— Да предположим, че ако знам нещо, защитата на подсъдимия също ще го узнае — добавя прокурорката.
Аз кимам.
— Като гръм от ясно небе получавате писмото. От Бентън. — Тя млъква и върху лицето й се мярва чувство. — Да ви призная… — Бъргър извръща поглед. — Това би сломило и мен, напълно. Наистина ми е мъчно за вас, доста ви се е струпало на главата. — Тя ме поглежда в очите. Поредната хватка, за да ме накара да й се доверя, да се съюзя с нея? — Година след смъртта си Бентън ви напомня, че вероятно не сте преглътнали загубата. Че сте бягали от болката, както дяволът от тамян.