Отпред се затваря врата на автомобил.
— Пак ли? — простенвам аз. — Кой ли пък е сега? ФБР? — Издърпвам поредното чекмедже. — Марино, писна ми, край! — Махвам с ръка — демек, майната ви на всички. — Изгони ги от къщата, до последния човек. Незабавно! — Яростта ми трепти досущ мираж над нажежен асфалт. — Нека ме оставят да си събера багажа и да се изнеса оттук. Толкова ли не могат да почакат да изляза? — Ровя из чорапите, ръцете ми треперят. — Не стига, че са ми задръстили двора! — Мятам в сака чифт чорапи. — Не стига, че са ми са се намъкнали в къщата. — Още един чифт. — Да дойдат, след като се изнеса! — Хвърлям към сака поредния чифт чорапи, не уцелвам и се навеждам да ги вдигна. — Можеха, ако не друго, то поне да ме оставят да се движа из собствената си къща. — Още един чифт. — И да се приготвя на спокойствие. — Връщам един от чифтовете чорапи в чекмеджето. — Какво, да ги вземат мътните, търсят в кухнята ми? — Размислям и пак слагам в сака чифта чорапи, който току-що съм прибрала в дрешника. — Какво правят в кабинета ми? Обясних им, че не съм влизала там.
— Длъжни сме да огледаме, докторке — е единственото, което Марино има да ми каже.
Сяда в долния край на леглото и аз се вкисвам още повече. Иде ми да му кресна да ми става от леглото и да се разкара от стаята. Това е всичко, което мога да сторя, ако искам да не го изгоня от дома си, а вероятно и от своя живот. Точно сега пет пари не давам откога се познаваме и че сме изживели заедно доста неща.
— Как е лакътят, докторке? — сочи той гипса, заради който не мога да помръдна лявата си ръка, сякаш съм я пъхнала в кюнец.
— Счупен е. Боли ужасно, не е за разправяне — тросвам се и затварям прекалено силно чекмеджето.
— Взимаш ли си лекарството?
— Няма страшно, все ще прескоча трапа.
Марино не ме изпуска от очи.
— Трябва да взимаш хапчетата, които са ти дали.
Най-неочаквано сме си разменили местата. Аз се държа като изпростяло ченге, а Марино е спокоен и разсъдлив, както приляга на мен, юристката и лекарката! Връщам се при гардероба с кедрово покритие, започвам да вадя блузи и да ги слагам в куфара, като първо се уверявам, че най-горното копче е закопчано и приглаждам с дясна ръка коприната и памука. Левият ми лакът тупти като болен зъб, кожата под гипса ме сърби и е плувнала в пот. Прекарах почти целия ден в болницата: не че отнема чак толкова дълго да ти сложат гипс, но лекарите настояха да ми направят пълен преглед, за да се уверели, че нямам други наранявания. Няколко пъти обясних, че когато съм избягала от къщата, съм паднала на стълбите отпред и съм си счупила лакътя, нищо повече. Че Жан-Батист Шандон не е успял и с пръст да ме докосне. Изплъзнала съм му се и съм добре, продължих да повтарям като курдисана, докато ме снимаха отново и отново на рентгена. Държаха ме под наблюдение в болницата чак до късния следобед, а следователите постоянно влизаха и излизаха от лекарския кабинет. Взеха ми дрехите. Наложи се Луси, моята племенница, да ми носи нещо, което да облека. Изобщо не съм спала.
Телефонът пронизва въздуха като бормашина. Вдигам слушалката на апарата при леглото.
— Доктор Скарпета — оповестявам и след като чувам как собственият ми глас изрича името ми, се сещам как често са ме търсели посред нощ, аз вдигам и някой следовател ми съобщава ужасната новина, че там и там е намерен труп.
От обичайния делови тон, с който се представям, в съзнанието ми изниква онова, от което досега съм бягала: картината на обезобразеното ми тяло върху леглото, стаята — същата тази стая, плувнала в кръв, заместник-главният съдебен лекар, на когото се обаждат, и изражението върху лицето му, когато някой от полицията — вероятно Марино му съобщава, че съм убита и някой — един дявол знае кой, трябва да се яви на местопрестъплението. Хрумва ми, че никой от службата не би откликнал. Помогнах във Вирджиния да съставим план за действие при извънредни ситуации, с какъвто не може да се похвали никой друг щат в страната. Ще се справим с голяма самолетна катастрофа, с обстрел на стадиона или с наводнение, но какво ли ще правим, ако се случи нещо с мен? Вероятно ще се наложи да викат съдебен лекар от съседен съдебен окръг, да речем, от Вашингтон. Лошото е, че познавам едва ли не всички съдебни лекари по Източното крайбрежие и би ми било мъчно за всеки, на когото му се наложи да прави оглед на трупа ми. Тези мисли се носят из съзнанието ми като подплашени птици — през това време Луси ме пита по телефона дали имам нужда от нещо, а аз я уверявам, че съм добре, което си е направо смехотворно.