— Дал й го е Райтър — уведомява ме той.
Блъсва ме параноя. Засмъдява ме раната на предателството. Така значи, Райтър й е дал номера на Джак, а моя — не!
— Защо не й каза да потърси мен? — питам аз своя заместник.
Джак млъква — към нестройния хор в къщата се присъединява още едно дете.
— Не знам. Обясних й, че официално не съм ти асистирал. Че ти си писала заключението. Че в протоколите не съм посочен като свидетел. Казах й наистина да се обърне към теб.
— И какво ти отговори тя? — питам го.
— Започна да ми задава въпроси, очевидно разполага с преписи от заключенията.
Отново Райтър. Главният прокурор на щата задължително получава преписи от първоначалното заключение на съдебния лекар, натоварен с разследването, и от протоколите на аутопсията. Усещам, че ми се вие свят. Както личи, на мушка са ме взели не един, а цели двама прокурори и страхът и смущението се сливат като войнство освирепели мравки, изпълнили до краен предел вътрешния ми свят и захапали душата ми. Случващото се е ужасно и жестоко. Не съм си го представяла и в най-тревожните мигове. Гласът на Джак звучи някак глухо през смущенията по линията — ехо от бъркотията в главата ми. Все пак разбирам, че Бъргър е била много делова и по всяка вероятност се е обаждала от автомобил, после долавям нещо и за специални прокурори.
— Мислех си, че работят само по крупни дела, свързани например с президента или със случаи като Уейко — казва Джак точно когато линията внезапно се изчиства, после подвиква, сигурно на бившата си жена: — Толкова ли не можеш да ги отведеш в другата стая? Говоря по телефона. Майко мила! — казва вече на мен. — Никога не раждай деца!
— Какви специални прокурори? — питам разтревожена.
Известно време Джак мълчи.
— Доколкото схващам, ще повикат нея да се заеме със случая тук, понеже на Райтър Страхопъзльото не му стиска — отговаря той и аз долавям, че е притеснен.
Всъщност увърта.
— Както личи, и в Ню Йорк имат подобен случай — внимавам аз много какво казвам. — Затова Бъргър проявява интерес. Поне така ми обясниха.
— Случай като нашия ли?
— Преди две години.
— Без майтап? Не знаех. Както и да е. Тя не спомена нищо. Само попита за случаите тук — обяснява Джак.
— Колко са за сутринта? Дотук? — питам за аутопсиите, с които ще се заемем утре.
— Дотук пет. Включително една, от която ще ни се разкатае фамилията. Бял младеж, вероятно латиноамериканец, намерен в мотелска стая. Доколкото разбрах, е била опожарена. Няма документи за самоличност. В ръката му са открили забита игла, не знаем от какво е починал, дали от свръхдоза, или защото се е нагълтал с дим.
— Хайде да не говорим за това по клетъчен телефон — прекъсвам го и се озъртам. — Да оставим за утре. Аз ще се заема с него.
Дълго изненадано мълчание, последвано от:
— Сигурна ли си. Бих могъл да…
— Сигурна съм, Джак. — Не съм се вясвала в службата от цяла седмица. — Хайде, до утре.
Имам среща с Луси в седем и половина пред „Уолдън-букс“ и ща не ща, отново се гмурвам в носещата се напосоки навалица. Тъкмо заставам на уреченото място, и мярвам познат, едър като канара вкиснат мъж, който се качва с ескалатора. Марино отхапва от геврека и облизва пръсти, загледан в девойчето едно стъпало над него. Впитите дънки и пуловер не оставят тайни за гънките, извивките и хълмчетата й и аз дори отдалеч виждам как Марино съставя картата на нейните пътища и си представя какво ли е да ги извърви.
Гледам го как се носи по задръстените с хора метални стъпала, погълнат от геврека — дъвче с отворена уста и хвърля похотливи погледи. Избелелите торбести дънки са се смъкнали под увисналото му шкембе, ръчищата му приличат на бейзболни ръкавици, подали се изпод ръкавите на червеното шушляково яке с инициалите на Националната асоциация за автомобилни ралита в САЩ. Нахлупил е на плешивеещата си глава кепе със същите инициали и си е сложил огромни смешни очила с метални рамки като на Елвис Пресли. Върху месестото му червендалесто лице се чете недоволство, то носи белега на стареещата увиснала плът и аз изведнъж се сепвам, дала си сметка колко нещастен се чувства Марино в собственото си тяло, какви ожесточени войни води с плътта, която сега-засега има безмилостно надмощие. Прилича ми на човек, който е нехаел за автомобила си, карал го е като луд, оставил го е да хване ръжда и да се разпадне, а после го е намразил от дън душа. Представям си как Марино затръшва с все сила капака на двигателя и рита гумите.