За пръв път работихме заедно по случай малко след като се преместих тук от Маями — още от самото начало той вечно беше намусен и се държеше високомерно и подчертано грубо. Бях сигурна, че съм направила най-голямата грешка в живота си, като съм приела да стана главен съдебен лекар на Вирджиния. В Маями си бях спечелила уважението и на полицаи, и на лекари и учени. Журналистите се отнасяха към мен, общо взето сносно, и аз се бях превърнала едва ли не в дребна знаменитост, което ми вдъхваше увереност и сигурност. Това, че съм жена, сякаш нямаше особено значение, докато не срещнах Питър Роко Марино, дете на отрудени преселници италианци, установили се в Ню Джърси, бивше нюйоркско ченге, сега разведен с детската си любов, баща на син, за когото не споменава и дума.
Марино е като ослепителното безмилостно осветление по гримьорните. Общо взето, бях доволна от себе си, докато не видях отражението си в Марино. Точно сега съм достатъчно разстроена, за да се съглася, че може би наистина имам недостатъците, които той открива у мен. Марино ме забелязва как, струпала в нозете си пликовете с покупките, стоя пред стъклената витрина на магазина и пъхам в чантата клетъчния телефон, аз му махам. Минава доста време, докато той се промуши с едрото си туловище през устремилите се нанякъде хора, които точно в този миг не мислят за убийци, съдебни процеси и нюйоркски прокурорки.
— Какво правиш тук? — пита ме така, сякаш съм проникнала в забранена зона.
— Купувам ти коледен подарък — отвръщам му аз. Марино отхапва отново от геврека. Както гледам, не е купил нищо друго, освен него. — Ами ти? — питам го.
— Дойдох да се снимам върху скута на Дядо Коледа.
— Е, тогава да не те бавя.
— Свързах се по пейджъра с Луси. Тя ми обясни къде в тоя зверилник да те намеря. Реших, че сигурно имаш нужда от помощ с тия пликове, все пак си ни едноръка. Как смяташ да правиш аутопсии с тая чудесия? — сочи той гипса ми.
Знам защо е тук. Долавям далечния тътен на информацията, насочила се като лавина право към мен. Бавно, но сигурно се примирявам с факта, че животът ми няма да става по-розов.
— И сега какво, Марино? — питам го. — Какво става сега?
— Утре ще го пише във вестниците, докторке. — Той се навежда да вдигне пликовете с покупките ми. — Преди малко ми се обади Райтър. ДНК пробите съвпадат. Както личи, преди две години Върколака е пречукал и оная, метеороложката, в Ню Йорк и сега явно му е хрумнало да вдигне гълъбите от Медицинския център на Вирджиния — няма нищо против да го прехвърлят в Ню Йорк. Най-странното е, че тоя калтак решава да напусне любимия ни град в същия ден, когато е опелото на Брей… Какво съвпадение, а?
— Какво опело?
Мислите ми се стрелкат от всички посоки и се блъскат една в друга.
— В „Сейнт Бриджет“.
Не знаех, че освен всичко друго Брей е била католичка и двете сме ходили в една и съща църква. Побиват ме тръпки. Независимо в кой свят се намирам, тая жена очевидно е решила да нахлуе в него и да ме засенчи. Това, че се е намърдала дори в скромната ми църквица, ми напомня колко безмилостна и нагла е била.
— И така, Шандон ще бъде изведен от Ричмънд същия ден, когато ще се простим с последната жена, която е пречукал — продължава Марино и оглежда всеки, който минава покрай нас. — Не на мен тия, на друг да разправят, че било съвпадение. Пресата ще следи под лупа всяко негово движение. Така той ще засенчи Брей, ще й отнеме блясъка, понеже средствата за масово осведомяване ще проявят много по-голям интерес към него, отколкото към това кой е отишъл да каже „последно сбогом“ на жертвите му. Ако изобщо отиде някой. Лично аз няма да стъпя там — то оставаше да й ходя на погребението на тая негодница след всички мръсотии, които ми погоди. А, да, Бъргър вече е тръгнала за насам. С такова име надали празнува Коледа — допълва той.
Забелязваме Луси едновременно с няколко шумни, буйстващи момчетии с щръкнали по последна мода коси и торбести дънки, смъкнати чак до хилавите им хълбоци. Хлапетата мятат многозначителни похотливи белтъци към племенницата ми — тя е с черен клин, износено авиаторско яке, което изнамери на някаква разпродажба на стари вещи, и е обута в охлузени кубинки. Марино хвърля на ухажорите й поглед, който направо ще убие с омразата си, стига тя да можеше да прониква под кожата и да пронизва жизненоважни органи. Момчетата се кълчотят и подрипват с огромни кожени маратонки, с които ми заприличват на кутрета, още недорасли, за да се вместят в лапите си.
— Какво ми купи? — пита Марино Луси.
— Мандрагора, ще ти стигне за цяла година.