— Какво е пък това мандрагора?
— Ще оцениш малкото ми подаръче още следващия път, когато свалиш някоя по така мацка — отвръща тя.
— Не си му купила това, нали? — възкликвам — още малко, и да й повярвам.
Марино сумти. Луси се превива от смях и изглежда прекалено весела за човек, когото го чака уволнение, пък бил той и милионер. Отвън на паркинга е усойно и много студено. Фаровете заслепяват мрака, накъдето и да се обърна, виждам забързани хора и автомобили. Около лампите на уличното осветление трепкат сребристи венци, шофьорите обикалят като акули в търсене на местенце, което да е по-близо до входовете на търговския център, сякаш да извървиш пеш стотина метра, е най-ужасното нещо, което може да те сполети.
— Мразя това време на годината. Защо ли не съм еврейка! — тюхка се на шега Луси — да си речеш, че е чула какво е казал Марино за етническата принадлежност на Бъргър.
— Бъргър беше ли окръжна прокурорка, когато си станал ченге в Ню Йорк? — питам го, докато той слага пликовете с покупките ми в багажника на очуканото зелено автомобилче на Луси.
— Тъкмо бях постъпил в полицията. — Той затваря багажника. — Не я познавам.
— Какво си чувал за нея? — любопитствам аз.
— Че изглеждала страхотно, била с големи цици.
— Ти, Марино, си извисена душа — подмята Луси.
— Ей, вие — кима той на сбогуване. — Не ми задавайте въпроси, щом не искате да чувате отговорите.
Гледам как сянката на огромното му туловище се движи сред суматохата от фарове, хора, тръгнали на пазар, и отражения. В светлината на несъвършената луна небето сякаш е от мляко, бавно се сипят снежинки. Луси дава на заден, излиза от паркинга и се подрежда във върволицата от автомобили. На халката с ключовете се полюшва сребърен медальон с гравирания върху него знак на „Хвърковатите момичета“, наглед доста лекомислено име за едно твърде сериозно международно сдружение на жените пилоти на хеликоптери. Луси, която по принцип отказва да членува където и да било, е запален член и аз съм доволна, че макар и в живота ми да е настъпила пълна бъркотия, поне съм намерила на племенницата си подходящ коледен подарък, сега пъхнат на сигурно в пазарските пликове. Преди няколко месеца поръчах на Луси в бижутерия „Шварцчайлд“ златна верижка с емблемата на „Хвърковатите момичета“. Тъкмо сега му е времето да й я поднеса, особено след всичко, което тя току-що ми съобщи за плановете си в живота.
— И какво точно ще правиш с тоя хеликоптер, дето си си поръчала? Наистина ли ще го купиш? — питам я.
Иска ми се да отклоня разговора от Ню Йорк и Бъргър. Още съм озадачена от онова, което Джак ми каза по телефона, то е хвърлило тежка сянка върху психиката ми. Притеснява ме още нещо, и аз не знам какво.
— Да, ще го купя — „Бел 407“. — Луси се гмурва в безконечния поток от червени светлинни, леещ се мудно по Парам Роуд. — Какво смятам да правя с него ли? Да летя, естествено. И да го използвам в работата.
— Какво още ще ми кажеш за тази нова работа?
— Тиюн живее в Ню Йорк. Затова ще се установя там.
— Разкажи ми още нещо за Тиюн — подканям аз. — Има ли семейство? Къде ще кара Бъдни вечер?
Луси гледа право напред — каквото и да управлява, е много вглъбена.
— Ще се върна малко назад, лельо Кей. Тиюн научила за престрелката в Маями и ми се обади. После миналата седмица заминах за Ню Йорк, беше ми много кофти.
Помня прекрасно всичко това. Луси изчезна вдън земя и ме хвърли в ужас. Издирих я по телефона чак в Гринидж Вилидж, в нашумялата кръчма „Аленият плод“ на река Хъдсън. Луси беше разстроена. Пиеше. Реших, че е ядосана и обидена заради проблемите с Джо. Ето че сега всичко се променя направо пред очите ми. От миналото лято Луси е била свързана финансово в Тиюн Макгъвърн, но едва след тази случка в Ню Йорк от миналата седмица племенницата ми е решила да промени из корен живота си.
— Ан ме попита има ли на кого да се обади — обяснява Луси. — Не бях в настроение да се прибирам в хотела.
— Ан ли?
— Бивше ченге. Сега държи заведението.
— А, да.
— Защо да си кривя душата, бях много скапана и казах на Ан да провери дали Тиюн си е вкъщи — продължава с разказа племенницата ми. — Тя дойде веднага в заведението. Напомпа ме с кафе, говорихме си цяла нощ. Главно за личните ми отношения с Джо, за Службата за спиртни напитки и огнестрелно оръжие, за всичко. Не бях особено щастлива. — Луси ме поглежда. — Мен ако питаш, от доста отдавна съм узряла за промени. Оная нощ взех решение. Взех го още преди да ми се струпа всичко останало. — Тя говори за Шандон, опитал се да ме убие. — Слава богу, Тиюн беше готова да ми се притече на помощ.