Племенницата ми има предвид не кръчмата, а изобщо живота и аз долавям как нейде от най-съкровените дълбини на душата й струи щастие. Ако се вярва на психологията, околните и работата не могат да те направят щастлив. Трябва сам да го постигнеш. Но това не е съвсем вярно. Както личи, Макгъвърн и „Последен пристан“ са направили Луси щастлива.
— А ти вече си била свързана с „Последен пристан“, нали? — насърчавам я аз да продължи разказа си. — От миналото лято ли? Тогава ли ти хрумна?
— Не, от едно време във Филаделфия. Всичко започна на шега, когато ние с Тиюн направо щяхме да превъртим от ония бюрократи с лоботомии, от сухари, които непрекъснато ни се пречкаха, от това, че виждахме как системата смила невинни жертви. Измислихме си детективско бюро, което нарекох „Последен пристан“. Къде отиваш, когато няма къде да отидеш? — Усмивката й е престорена и аз долавям, че новините, които така разпалено ми съобщава, всеки момент ще придобият съмнителен оттенък. Луси ще ми каже нещо, което не искам да чувам. — Сама разбираш, налага се да се преместя в Ню Йорк — съобщава ми тя. — Много скоро.
Райтър е прехвърлил случая в Ню Йорк, ето че сега и Луси се мести там. Засилвам отоплението и се сгушвам в якето.
— Тиюн май ми е намерила жилище в Горен Ийст Сайд. На пет минути тичане от парка. На Шейсет и седма улица и Лексингтън.
— Много бързо — отбелязвам. — Близо е до мястото, където е била убита Сюзан Плес — добавям, сякаш това е някаква прокоба. — Защо в тази част на града? Детективското бюро на Тиюн близо ли е?
— На няколко пресечки. През две сгради от Деветнайсети полицейски участък е. Тя явно познава нюйоркските ченгета, които отговарят за района.
— Тиюн не е ли чувала за Сюзан Плес, за това убийство? Странно, да се озове само на няколко улици от там.
Черногледството ме понася. Не мога да му устоя.
— Знае за убийството, защото обсъждахме ставащото с теб — отговаря племенницата ми. — Дотогава не беше и чувала за случая. Аз също. Сигурно защото в нашия район всички се занимаваме с Изнасилвача от Ийст Сайд, към когото всъщност имаме отношение и ние. Вече от около пет години някакъв тип изнасилва блондинки на трийсетина-четирийсет години — причаква ги най-често след като са се почерпили и си тръгнат от заведението. Разполагаме с ДНК-то му, но не знаем кой е. — Сякаш всички пътища водят към Джейми Бъргър. Готова съм да се обзаложа, че окръжната прокуратура нарежда случая с Изнасилвача от Ийст Сайд сред най-важните. — Ще взема да се изруся, ще обикалям кръчмите и ще си тръгвам по никое време — вметва делово Луси и аз й вярвам, че ще го направи.
Иска ми се да й кажа, че насоката, която е избрала, е вълнуваща и се радвам за нея, но така и не намирам сили да изрека думите. Племенницата ми е живяла на много места, които са далеч от Ричмънд, този път обаче имам чувството, че е порасла и ме напуска завинаги. Ни в клин, ни в ръкав ставам същата като майка ми, която вечно изтъква лошото, сочи недостатъците, повдига килима, за да открие петънце, което съм пропуснала, докато съм чистела къщата, преглежда ми бележника и щом види, че оценките ми от горе до долу са отлични, започва да ми натяква, че, видите ли, съм нямала приятели, опитва какво съм сготвила и захваща да опява, че съм пропуснала не знам какво си.
— Какво ще правиш с хеликоптера? Там ли ще го държиш? — чувам се да питам Луси. — Това сигурно ще те затрудни.
— Може би ще го държа в Титърбъро.
— Значи ще ти се наложи да ходиш чак в Ню Джърси, ако решиш да го вземеш?
— Не е далеч.
— Пък и животът там е много скъп. И ти, и Тиюн… — продължавам да мърморя.
— Какво аз и Тиюн? — В гласа на Луси вече няма плам. — Защо само ми натякваш за това? — кипва племенницата ми. — Тя вече не ми е началничка. Няма нищо лошо в това да сме приятелки.
Пръстите ми са върху местопрестъплението на нейното разочарование и обида. И не само това, ами в тона ми се долавят нотки от гласа на Дороти. Срамувам се от себе си — много.
— Извинявай. — Пресягам се и с връхчетата на пръстите на стегнатата в гипс ръка я хващам за дланта. — Не искам да си тръгваш. Държа се като последна егоистка. Егоистка съм си, това е. Извинявай.
— Не те напускам. Ще отскачам често. С вертолет е някакви си два часа. Всичко е наред. — Тя ме поглежда. — Защо, лельо Кей, не дойдеш да работиш с нас? — изрича нещо, което — сигурна съм, отдавна й се върти в главата.