— А преди това имаше ли нещо? Нещо, което да те предупреди?
И тя познаваше Бентън. Той не беше такъв. Пред мен сякаш стоеше непознат, вселил се в тялото му.
— Нищо — отговарям й. — Никакво предупреждение.
Люлея се бавно, не спирам. Тлеещите дърва пукат.
— Последното място, където исках да бъда тогава, беше с него в леглото. Може и да беше най-добрият психолог във ФБР, но колкото и да умееше да прониква в душата на другите, понякога ставаше затворен и студен като камък. Нямах намерение цяла нощ да се мятам в кревата, докато Бентън лежи с гръб към мен, мълчи и почти не диша. Може да беше всякакъв, но не и груб и жесток. Никога дотогава не ме беше унижавал и обиждал така. И нищо друго да не сме изпитвали, Ана, ние все пак се уважавахме. Винаги сме се отнасяли с уважение един към друг.
— А каза ли ти какво го притеснява? — притиска ме тя.
Усмихвам се горчиво.
— Разбрах какво го притеснява от онова, което ми подметна за микроскопа — да съм го научела да се чука.
Ние с Бентън живеехме добре в моята къща, ала чак до края той се чувстваше гост. Къщата беше моя, всичко в нея — също. През последната година от живота си той бе разочарован от своята работа и сега, като се замисля, виждам, че е бил уморен, че не е имал цел в живота и се е страхувал от старостта. Всичко това подкопаваше близостта ни. В сексуално отношение връзката ни бе заприличала на изоставено летище, което отдалеч изглежда нормално, но в диспечерската кула няма никого. Няма приземявания, нито излитания, само от време на време някое докосване, понеже се чувствахме длъжни да го направим, понеже си бяхме подръка и сигурно карахме по навик.
— Когато сте се любели, кой правеше първата стъпка? — пита Ана.
— Накрая само той. По-скоро от отчаяние, отколкото от желание. От безизходица. Точно така, от безизходица — решавам аз.
Ана ме наблюдава в сумрака, който става все по-наситен, понеже огънят гасне. Подпряла се е с лакът на страничната облегалка, положила е брадичка върху показалеца си и това се е превърнало в поза, каквато свързвам с наситеното време последните няколко вечери, когато двете с Ана сме заедно. Холът се е превърнал в тъмна изповедалня, където мога да бъда като новородена в чувствата си, гола, без да се срамувам. Не гледам на разговорите ни като на лечение, а по-скоро като на свещенодействие на приятелството — благословено и безопасно. Започнала съм да разказвам на друг какво всъщност представлявам.
— Да се върнем на нощта, когато Бентън се е вбесил — лавира Ана. — Помниш ли кога точно е станало това?
— Броени седмици преди да го убият. — Говоря спокойно, омагьосана от жаравата, която прилича на лъскава алигаторска кожа. — Бентън знаеше, че изпитвам нужда да се усамотявам. Дори след като сме се любили, често изчаквах той да заспи, измъквах се на пръсти като прелюбодейка и се прокрадвах в кабинета в дъното на коридора. Бентън проявяваше разбиране за изневерите ми. — Долавям, че Ана се усмихва в тъмното. — Рядко се е оплаквал, ако се пресегне и напипа празното място до себе си на леглото — пояснявам. — Приемаше, че имам нужда да се усамотя. Поне така си мислех. Нямах представа, че навиците ми на нощна птица го обиждат, до оная нощ, когато той дойде в кабинета.
— Дали наистина става дума за навици? — прекъсва ме Ана. — Или просто си саможива и отчуждена?
— Не се смятам за саможива и отчуждена.
— А смяташ ли се за човек, който общува лесно с другите?
Замислям се, ровичкам в душата си да открия истината, от която винаги съм се страхувала.
— Общуваше ли лесно с Бентън? — продължава Ана. — Нека започнем с него. Той е бил най-важната ти връзка. При всички положения, най-дългата.
— Дали съм общувала лесно с него ли? — Държа въпроса като топка, с която се каня да бия сервис, а не зная под какъв ъгъл да я запратя, колко силно да я ударя и как да я завъртя. — И да, и не. Бентън е един от най-добрите, най-чувствителни мъже, които съм познавала. Умен и интелигентен. Можех да си говоря с него за всичко.
— А правеше ли го? Оставам с впечатлението, че не.
Ана, естествено, е успяла да надзърне в душата ми. Въздишам тежко.
— Май не съм говорила с никого за абсолютно всичко.
— Бентън вероятно е бил безопасен — насочва ме тя.
— Вероятно — отвръщам. — Знам обаче, че имаше дълбини в душата ми, до които той не се е докосвал. Не исках да го прави, не му позволявах, не желаех да се сближаваме чак толкова. Той вечно се прибираше при жена си Кони. Това продължи с години. Сякаш стояхме от двете страни на стена, сякаш бяхме разделени от нея и се докосвахме, когато успеем да се измъкнем. Божичко, за нищо на света не бих го направила отново — с когото и да било.