Тя мълчи. Такъв е подходът й — предпочита да не казва нищо, вместо да изрича мнения. В гърдите ми тупти мъка, сърцето ми бие в стакатото на страха.
— Сигурно щях да бъда наказана, ако бях убила Шандон — добавям аз. — И сто на сто ще бъда наказана, защото не го убих.
— Не си могла да спасиш Бентън. — Гласът на Ана изпълва пространството между нас. Клатя глава, очите ми се наливат със сълзи. — Смяташ ли, че е трябвало да се опиташ да го защитиш? — пита ме тя. Преглъщам тежко, спазмите на мъчителната загуба ме лишават от дар слово. — Нима мислиш, Кей, че си го подвела? И че сега за наказание може би трябва да изтребваш други чудовища? Да го правиш заради Бентън, понеже си допуснала чудовищата да го убият? Не си го спасила?
Безпомощността и възмущението ми набъбват и набъбват.
— Дявол го взел, Бентън сам отказа да се спаси. Отиде да го убият точно както куче или котка отиват да умрат, понеже им е дошло времето. Божичко! — Вече не издържам. — Божичко! Бентън вечно мърмореше, че имал бръчки, че кожата му била увиснала, че го боляло тук, че го присвивало там — дори в началните години на връзката ни. Както знаеш, беше по-възрастен от мен. Сигурно заради това се страхуваше повече от старостта. Не знам. Но когато стана на четирийсет и пет-шест, погледнеше ли се в огледалото, все клатеше глава и хленчеше: „Не искам да остарявам, Кей“. Ей това ми казваше. Помня, веднъж надвечер се къпехме заедно във ваната и Бентън започна да се вайка за тялото си. „Никой не иска да остарява“ — рекох му накрая. „Но аз наистина не искам, толкова не го искам, та ми се струва, че няма да го преживея“ — гласеше отговорът му. „Длъжни сме да го преживеем. Егоистично е да не го направим, Бентън — казах му аз. — Освен това вече сме преживели младостта, нали!“ Ха! Реши, че го взимам на подбив. А аз говорех сериозно. Попитах го колко дни в младостта си е прекарал в очакване на утрешния ден, защото той ще бъде по-добър. Бентън се позамисли, притегли ме, както седяхме във ваната, започна да ме милва под покривалото на топлата вода с дъх на лавандула и с пара, виеща се над нея. В ония дни знаеше как да ме върне при себе си — и при най-малкия допир клетките ни в миг оживяваха. Тогава беше хубаво. „Така си е — каза ми след малко. — Винаги съм чакал утрешния ден, мислел съм, че той ще бъде по-добър. Това е то, оцеляването, Кей. Ако не смяташ, че утрешният ден, следващата или по-следващата година ще бъдат по-добри, всичко губи смисъл.“ — Млъквам за малко, люшвам се пак на стола. Казвам на Ана: — Е, за него всичко изгуби смисъл. Той умря, защото вече не вярваше, че онова, което му предстои, ще бъде по-добро от миналото. Няма никакво значение, че друг му е отнел живота. Именно Бентън бе взел решението. — Сълзите ми са пресъхнали, чувствам пустота вътре в себе си, сломена и вбесена съм. Извръщам се към жаравата, по лицето ми плъзва мъждив светлик. — Майната ти, Бентън — изричам на пушещите въглени. — Защо се предаде?
— Заради това ли преспа с Джей Тали? — пита Ана. — За да направиш напук на Бентън? Да му го върнеш, задето те е изоставил и е умрял?
— Дори и да е така, не съм го направила съзнателно.
— Какво чувстваш?
Опитвам се да разбера.
— Мъртва. След убийството на Бентън ли?… — Замислям се. — Мъртва — отсъждам. — Чувствах се мъртва. Не усещах нищо. Мисля, че преспах с Джей…
— Не какво мислиш. Какво чувстваш — напомня ми предпазливо тя.
— Да. Това беше всичко. Искаше ми се отчаяно да почувствам нещо, каквото и да било — отвръщам аз.
— Това, че преспа с Джей, помогна ли ти да почувстваш нещо — каквото и да било?
— Мисля, че ме накара да се почувствам евтина — отговарям.
— Не какво мислиш — напомня ми отново тя.
— Чувствах глад, похот, гняв, себелюбие, свобода. О, да, свобода.
— Свобода от смъртта на Бентън, може би от самия Бентън ли? Потиснала си го. Сега вече той е бил безопасен. Бентън Уесли имаше много силно свръхего. Правеше всичко както трябва. Как беше в леглото? Беше ли добър? — любопитства Ана.
— Беше внимателен — казвам аз. — Нежен и чувствен.
— О, внимателен, значи. Похвално! — отбелязва донейде присмехулно Ана и с това привлича вниманието към думите, които току-що съм изрекла.
— Никога не е бил ненаситен, любенето ни не е било чисто еротично. — Вече съм по-откровена. — Трябва да призная, че докато се любехме, често пъти съм си мислела разни неща. Лошо е, че докато говоря с теб, Ана, се замислям, но докато се любиш, е просто недопустимо да го правиш. В любенето не трябва да има мислене, то трябва да се състои единствено от непоносима наслада.