— Не, не ми пречат — отговарям на Ана. — Наистина. Просто имам други предпочитания. Избрала съм друго.
— Нима хората могат да избират?
— В известен смисъл — да. — Тук вече съм сигурна. — Казвам го, защото съм убедена, че често ни привличат хора, с които знаем, че няма да ни е добре, затова и не откликваме на подтика. Разбирам Луси. Виждала съм я с любовниците й и в известен смисъл съм им завиждала за близостта, защото, макар и да са изправени пред трудността да вървят срещу мнозинството, те имат и предимството да се радват на приятелство, на каквото са способни само две жени. На един мъж и на една жена им е по-трудно да бъдат сродни души, истински приятели. Поне това няма как да отрека. Но според мен съществената разлика между мен и Луси е, че аз не очаквам да съм сродна душа на някой мъж, а мъжете ме карат да се чувствам подвластна на волята им. Истинската близост е невъзможна без равновесие на силите между двама души. Тъкмо защото не се чувствам подвластна на някой мъж, го избирам физически. — Ана не казва нищо. — Ако не друго, това поне съм разбрала — добавям. — Не всичко може да бъде обяснено. Луси, нейните предпочитания и потребности не могат да бъдат обяснени. Моите също.
— Наистина ли смяташ, че не можеш да бъдеш сродна душа на някой мъж? Дали пък не смъкваш твърде ниско летвата? Възможно ли е?
— Напълно възможно — почти прихвам. — Издънила съм се в доста връзки, затова и съм си заслужила да не очаквам много — допълвам.
— А привличала ли те е някога жена? — стига накрая Ана и до това.
Знаех си, че ще попита.
— Имало е жени, които са ми се стрували много привлекателни — признавам си. — Помня, че като момиче се увличах по учителките.
— Увличала си се, в смисъл че са те привличали сексуално ли?
— Увлечението включва в себе си и сексуални чувства. Колкото и невинни и наивни да са те. Много момичета се увличат по учителките си, особено пък ако учиш в провинциално енорийско училище и почти всичките учители са жени.
— Монахини.
Усмихвам се.
— Да, представяш ли си да се увлечеш по монахиня!
— Представям си и че монахините са се влюбвали една в друга — отбелязва Ана.
Над мен надвисва все по-тежкият тъмен облак на несигурността и притеснението, някъде в дъното на съзнанието си долавям предупреждение. Не знам защо Ана се е вторачила в секса, особено пък в хомосексуализма, и изведнъж ми хрумва, че може би е лесбийка, затова си е останала стара мома, или че ме подлага на проверка, за да види как ще реагирам, ако накрая, след толкова години, изплюе камъчето и ми каже истината за себе си. Заболява ме, че вероятно от страх тя е укрила от мен такава важна подробност.
— Каза ми, че си дошла в Ричмънд от любов. — Сега е мой ред да поразпитам. — И че, както се е оказало, само си си губила времето с този човек. Защо не си се върнала в Германия? Защо, Ана, си останала в Ричмънд?
— Следвала съм медицина във Виена и съм от Австрия, а не от Германия — поправя ме тя. — Израсла съм в Schloss — замък, семейна собственост от столетия, недалеч от Линц на река Дунав, и през войната нацистите живееха заедно с нас в къщата. С майка ми, баща ми, двете ми по-големи сестри и по-малкия ми брат. От прозорците виждах дима над крематориума, който се намираше на някакви си петнайсетина километра — в Маутхаузен, прословут със зверствата си концентрационен лагер, огромна каменоломна, където затворниците трошаха по принуда гранит, мъкнеха огромни късове по стотици стъпала и ако се препънеха, надзирателите ги биеха или ги бутаха в пропастта. Евреи, испанци от Републиканската армия, руснаци, хомосексуалисти. Ден след ден тъмните облаци на смъртта задръстваха хоризонта и съм забелязвала как баща ми, ако си мисли, че никой не го гледа, се вторачва в тях и въздиша тежко. Долавях колко много го боли и колко се срамува. Не можехме да сторим нищо и затова бе лесно да си затваряме очите. Повечето австрийци не можехме да сторим нищо и си затваряхме очите, правехме се, че не забелязваме какво става в хубавата ни държавица. Според мен това бе непростимо, но изход нямаше. Баща ми беше много богат и влиятелен, ала опълчеше ли се срещу нацистите, щеше да свърши в концентрационен лагер или да бъде застрелян на място. Още чувам смеха и подрънкването на чаши в къщата ни, сякаш ония чудовища ни бяха първи приятели. Един от нацистите започна да идва нощем в леглото ми. Бях на седемнайсет. Това продължи две години. Не съм обелвала и дума, съзнавах, че баща ми е безсилен, подозирам и че е бил наясно какво точно става. О, да, сигурна съм, че знаеше. Притеснявах се, че същото се случва и със сестрите ми, сега знам, че и те са имали моята участ. След войната се дипломирах и се запознах с един американец, следваше във виенската консерватория. Беше много добър цигулар, ослепително красив и остроумен, и аз дойдох с него в Щатите. Главно защото не можех и занапред да живея в Австрия. Не можех да живея с онова, за което семейството ми си затваряше очите — дори сега, видя ли родината си, пейзажът е затлачен с черен зловещ пушек. Тази картина се е запечатала завинаги в съзнанието ми. Завинаги.