Влизам в дамската тоалетна и от цивилизованите ламперии и килими минавам през няколко съединени една с друга съблекални, за да се озова в света на биологично опасните вещества, на голите стени и мощните удари по сетивата. Пътем свалям обувките и горните дрехи и ги прибирам на безопасно място — в жабунявозелени шкафчета. Пред вратата на залата за аутопсии държа чифт маратонки „Найки“, които не са орисани да стъпят някога отново в земята на живите и които, дойде ли време да се отърва от тях, ще бъдат изгорени. Криво-ляво успявам въпреки туптящата болка в левия лакът да сложа на закачалките сакото, панталона и бялата копринена блуза. Навличам дългата предпазна престилка с висока яка. Слагам върху маратонките нещо като предпазни терлици, надявам шапката и хирургическата маска. Последната съставка от защитата ми срещу течности и микроби е маската за очи, която да ме предпазва от такива страхотии като хепатит и вируса на СПИН, в случай че рукне кръв.
Вратите от неръждаема стомана се отварят автоматично и стъпките ми отекват като по мукава, когато тръгвам по бозавия винилов под на залата за аутопсии със стени, покрити с епоксид. Лекарите в синьо са се надвесили над лъскавите маси от неръждаема стомана, прикрепени към металните мивки — тече вода, съскат маркучи, рентгеновите снимки върху светещите екрани образуват черно-бяла галерия от сенки с формата на различни органи, на мътни кости и мънички ярки парченца от надробени куршуми, които подобно на металните частици в летателните апарати, рушат всичко, предизвикват изтичане на гориво и повреждат жизненоважни уреди. В остъклените шкафове с щипки са накачени картончета с резултати от ДНК проби, зацапани с кръв. Както са оставени да се сушат, приличат на странни японски флагчета. По мониторите в ъглите се вижда как пред сградата е спряла кола с тътнещ двигател — работим с погребален дом, който докарва и после откарва труповете. Това тук е моят театър. Ето къде играя своята роля в живота. За всеки миризмите, гледките и звуците тук са отблъскващи, на мен обаче те най-неочаквано ми носят огромно облекчение. Олеква ми, когато лекарите вдигат очи към мен и ми кимат за „добро утро“. Тук съм в стихията си. Тук съм си у дома.
Из дългото помещение с висок таван се носи възкиселата смрад на пушек и върху една от заметнатите с чаршаф колички, изтикани встрани, забелязвам покрито със сажди стройно голо тяло. Самотен, вкочанен и смълчан, мъртвецът си чака реда. Чака мен. Аз съм последният човек, с когото ще разговаря на език, все още имащ някакъв смисъл. Върху картончето, прикачено за палеца на крака, с неизтриваем флумастер пише за жалост, че самоличността не е установена. Някой е допуснал правописна грешка. Разкъсвам пакета латексови ръкавици и с признателност установявам, че мога да опъна едната и върху гипса, предпазван и от водоустойчивия ръкав. Махнала съм връзката, известно време мога да разчитам за аутопсиите единствено на дясната си ръка. Да си левак в свят, където почти всички си служат с дясната ръка, си има своите трудности, но и предимства. Мнозина от нас умеят да боравят еднакво добре и с двете ръце. Натрошените ми кости ме понаболяват и ми напомнят, че не всичко в моя свят е наред, колкото и вироглаво да се опитвам да си върша работата и да се съсредоточа върху нея.
Обикалям бавно около пациента, надвесвам се над него, гледам го. В свивката на дясната ръка още е забодена спринцовка, от кръста нагоре кожата на тялото е на издути мехури. Те са с яркочервени очертания, кожата е почерняла от саждите, напластени и от вътрешната страна на ноздрите и устата. Мъртвецът ми казва, че когато пожарът е избухнал, той още е бил жив. Още е дишал, щом в устата му е попаднал дим. Имал е кръвно налягане, след като под изгорената кожа е избила течност, от която тя се е издула на мехури и е почервеняла по краищата. Вероятността от умишлен палеж и иглата в ръката биха могли да говорят за самоубийство. Но в горния край на дясното бедро се моравее подутина от ударено с размерите на мандарина. Опипвам я. Втвърдена е, корава като камък. Изглежда, е от скоро. Как ли се е появила? Иглата е в дясната ръка, от което излиза, че ако я е забил сам, мъртвецът е бил левак. Но дясната му ръка е по-мускулеста, отколкото лявата, значи мъжът си е служел главно с нея. Защо ли е гол?
— Още ли не сме установили самоличността му? — питам на висок глас Джак Филдинг.
— Не сме получили други данни. — Той слага с рязко движение ново острие на скалпела. — Следователят трябваше да е тук.
— Гол ли е намерен?
— Да.
Прокарвам пръсти с ръкавици през гъстата, сплъстена от саждите коса, за да видя каква е на цвят. Не мога да кажа със сигурност, докато не измия мъртвеца, но тялото му е мургаво, а срамните косми — черни. Гладко обръснат е, със скулесто лице, остър нос и квадратна челюст. Ще се наложи да покрием с пудра, каквато използват в погребалните домове, изгорените места по челото и брадичката, за да пуснем снимка, по която, ако се наложи, мъжът да бъде разпознат. Вече е вкочанен, ръцете му са плътно долепени до тялото, пръстите са леко присвити. Заради земното притегляне кръвта се е оттекла в съответните части на тялото и отстрани краката и тазът са тъмночервени, а отдолу бели — там, където след смъртта са се опирали в стената или пода. Обръщам трупа на една страна, за да проверя за рани по гърба, и съзирам върху плешката две успоредни прави следи от одраскано — някой го е влачил. Кожата между лопатките и по тила е изгорена, на едно място се е лепнало късче от нещо, което наподобява найлон, тесен и дълъг към пет сантиметра, бял, със ситни букви по него, каквито ще видите от задната страна на опаковките на хранителните продукти. Вдигам с щипците парченцето и го доближавам до хирургическата лампа. С такива хартийки увиват бонбони и закуски. Успявам да разчета думите „това изделие“ и „9-4 ЕСТ“, данъчен номер и част от уебсайт адрес. Пъхам късчето в плик за веществени доказателства.