— Тарифа шестнайсет нула седем ли? Както хиляда шестстотин и седма, годината, когато е основан Джеймстаун?
Струва ми се странно, че името на Джеймстаун е изплувало отново. Снощи, докато разказвах за Бентън, и аз го споменах на Ана.
Станфийлд кима рязко.
— Да, както годината, когато е основан Джеймстаун. Хиляда шестстотин и седем. Такава е бизнес тарифата. Толкова струва стаята за една седмица без почивните дни, а мотелът, госпожо, е доста запуснат. Истински бълхарник, както наричам такива дупки.
— Там ставали ли са други престъпления?
— О, не. Не, госпожо. Поне аз не знам да са ставали.
— Мотелът просто е запуснат.
— Да, запуснат — кима отново детектив Станфийлд.
Говори натъртено, сякаш е свикнал да обучава бавноразвиващи се деца, на които трябва да им повтаряш по-важните думи и да наблягаш на тях. Подрежда старателно снимките върху плота и аз ги поглеждам.
— Вие ли сте ги правили? — питам го.
— Да, госпожо, аз.
Снимал е, както и говори — наблягал е само на важното: вратата на мотела с номер четиринайсети върху нея, гледка към стаята от прага, овъгленото легло, окадените от пушека пердета и стени. Вътре в мотелската стая има само един шкаф с чекмеджета и нещо като ниша за дрехите веднага след вратата. Прави ми впечатление, че по матрака се виждат само остатъци от покривало и от бял чаршаф, нищо друго. Питам Станфийлд дали е занесъл завивките в лабораторията, да проверят дали нещо не е ускорило пожара. Следователят отговаря, че на леглото не е имало нищо, нищичко, освен обгорял матрак, който той е прибрал в алуминиев бидон от боя с херметично затварящ се капак — „както го изисква редът“, ето точните му думи, думи на човек, който съвсем отскоро е натоварен да провежда следствие. Но се съгласява с мен — доста странно е, че няма завивки.
— Леглото със завивки ли е било, когато мъжът се е нанесъл? — питам аз.
— Госпожа Кифин обясни, че не го била завела до стаята, но била сигурна, че леглото е било със завивки, понеже самата тя била почистила няколко дни преди това, след като предишният клиент се бил изнесъл — отвръща той.
И на това съм доволна. Ако не друго, поне се е сетил да попита администраторката.
— Ами багаж? — питам след това. — Жертвата имала ли е багаж?
— Не намерих никакъв багаж.
— А кога е отишла пожарната?
— Обадили са им се в пет и двайсет и две следобед.
— Кой се е обадил? — записвам си аз.
— Някой, който е минавал с кола покрай мотела, не се е представил. Видял е пушек и е звъннал от телефона в автомобила. Ако се вярва на госпожа Кифин, по това време на годината в мотела нямало много гости. Понеже наближавала Коледа, заради лошото време и всичко останало вчера там били заети само една четвърт от стаите. От леглото си личи, че пожарът не се е разпространил — докосва той с дебел груб пръст няколко от снимките. — Когато пожарникарите пристигнали, почти бил изгаснал от само себе си. Дори не се наложило да вадят маркучите, оправили се и с пожарогасителите, а това е само добре дошло за нас. Това тук са му дрехите.
Следователят ми показва снимка на тъмна купчина дрехи върху пода точно зад отворената врата на банята. Различавам панталони, тениска, сако и обувки. После разглеждам снимките, правени вътре в банята. Върху мивката е оставена пластмасова кофичка за лед, пластмасови чаши в целофан и малък калъп сапун, още неизваден от опаковката. Станфийлд бръква в джоба си, взима малко ножче, отваря го и пъха острието в лепенката върху книжния плик, който е донесъл със себе си.
— Дрехите му — обяснява ми. — Най-малкото предполагам, че са негови.
— Я чакайте! — моля го.
Ставам от стола, застилам една от количките на колелца с чист чаршаф, надявам нови ръкавици и питам следователя дали са намерили портфейл или някакви лични вещи. Той отвръща, че не били открили нищо. Надушвам миризмата на пикоч, докато вадя дрехите от плика — внимавам, ако разместя нещо от веществените доказателства, то да падне върху чаршафа. Разглеждам черни долни гащи, тип прашка, и черни панталони „Джорджо Армани“, и двете наквасени с урина.
— Подмокрил е гащите — казвам на Станфийлд.
Той само клати глава и свива рамене, в очите му се мярва съмнение — вероятно съмнение, примесено със страх. Догадките ми сигурно не са особено логични, но чувството, което ме обзема, е съвсем ясно. Мъжът може и да се е регистрирал сам, но в някакъв момент на сцената се е появил и друг човек и аз се питам дали жертвата е изгубила самообладание и се е подмокрила от ужас.