— Жената от регистратурата, госпожа Кифин де, помни ли дали човекът е бил облечен с тези дрехи, когато е пристигнал в мотела? — питам, докато обръщам джобовете да видя дали в тях има нещо. Празни са.
— Не съм я питал — отговаря Станфийлд. — Значи в джобовете няма нищо. Доста странно!
— Никой ли не ги е проверил на местопрестъплението?
— Да ви призная, друг полицай е прибрал дрехите. Но съм сигурен, че никой не е бъркал по джобовете. При всички положения лични вещи не са намерени, инак щях да знам и да ги нося със себе си — допълва той.
— Дали да не звъннете на госпожа Кифин и да я питате как е бил облечен мъжът, когато е отседнал в мотела, с тези дрехи ли? — приканвам учтиво Станфийлд да си свърши работата. — Автомобил видяхте ли? Знаем ли как мъжът е пристигнал в мотела?
— Сега-засега не сме намерили превозно средство.
— Начинът, по който покойният е бил облечен, не се връзва с долнопробния мотел, в който е отседнал, детектив Станфийлд.
Рисувам долни гащи върху диаграмата за дрехите. Черното сако и черната тениска, както и коланът, обувките и чорапите са от скъпи марки и покрай това се сещам за Жан-Батист Шандон, чиито неповторими, тънички като на новородено косми бяха намерени по цялото разлагащо се тяло на Тома, появило се този месец в пристанището на Ричмънд. Обяснявам на Станфийлд, че има сходство в облеклото. Допълвам, че според нашите предположения Жан-Батист е убил брат си Тома вероятно в Антверпен, Белгия, после си е разменил дрехите с мъртвеца и го е затворил в товарния контейнер на кораба за Ричмънд.
— Защото сте намерили космите, за които чета по вестниците ли? — опитва се Станфийлд да проумее нещо, което би затруднило и най-опитния, врял и кипял следовател.
— Заради космите и микроскопичните частици, които свързваме с диатомеите, каквито се срещат в района на Сена недалеч от дома на Шандон на остров Сен Луи в Париж — продължавам аз. Станфийлд изпада в пълен смут. — Вижте, детектив Станфийлд, единственото, което мога да ви кажа за този човек… — Имам предвид Жан-Батист Шандон. — Та този човек има много рядко вродено заболяване и според нас се къпе в Сена вероятно защото смята, че това ще го излекува. Имаме основания да смятаме, че дрехите по трупа на брат му всъщност са на Жан-Батист. Логично, нали?
Рисувам върху диаграмата колан и отбелязвам коя от дупките е била използвана най-често.
— Да ви призная — отвръща Станфийлд, — напоследък не слушам за нищо друго, освен за тоя тип, за Върколака де. Включиш ли телевизора, отгърнеш ли вестника, само него виждаш, сигурно и вие го знаете. Между другото, много съжалявам за всичко, което ви е сполетяло. Всъщност не проумявам как намирате сили да стоите тук и да мислите спокойно. Майко мила! Опазил ни Бог! — клати той глава. — Жената разправя, че ако на прага й се изтърси такова страшилище, не е нужно да й прави нищо. Щяла веднага да получи сърдечен пристъп.
Смътно долавям опасенията му за мен. Следователят се пита дали в момента съм в състояние да мисля трезво и дали всичко, което покрай Жан-Батист Шандон ми се е струпало на главата, не се отразява на преценката ми. Вдигам диаграмата за облеклото от поставката и я слагам при другите документи за мъртвеца с неустановената самоличност, а Станфийлд започва да набира телефонен номер, който чете от тефтерчето си. Виждам как запушва с пръст свободното си ухо и стисва очи, сякаш за да се предпази от пръските, разлетели се, когато Туркинята се заема да отваря с електрическата пила друг череп. Не чувам какво казва Станфийлд. Той затваря и зачетен в съобщението върху екранчето на пейджъра си, се връща при мен.
— Е, имаме добри и лоши новини — оповестява следователят. — Администраторката, госпожа Кифин де, помни, че мъжът е бил облечен много изискано, в тъмен костюм. Това е добрата новина. Лошата е, че жената помни и как той е държал в ръката си ключ — от онези за дистанционно отваряне, каквито имат новите скъпи коли.
— Но кола няма — отбелязвам аз.
— Не, госпожо, няма. Няма и ключ — потвърждава Станфийлд. — Каквото и да му се е случило, някой, изглежда, му е помогнал. Вие може би смятате, че някой го е дрогирал и после се е опитал да го подпали, за да заличи уликите?
— Смятам, че не бива да изключваме вероятността от убийство — изричам аз очевидното. — Трябва да вземем пръстови отпечатъци и да проверим дали не съвпадат с отпечатъците на някого, вкаран в системата.