Автоматичната система за разпознаване на пръстови отпечатъци ни позволява да сканираме отпечатъците, да ги вкараме в компютъра и да ги сравним с базата данни, обхващаща всички щати. Ако мъртвецът има полицейско досие, ако отпечатъците му са попаднали по друга причина в базата данни, може би ще извадим късмет и ще установим самоличността му. Пъхам ръце в поредния чифт чисти ръкавици, като се старая да покрия и гипса, прихванат с примка за лявата ми длан и палец. От трупове пръстови отпечатъци се снемат с просто приспособление, наречено „лъжица“. Представлява най-обикновен извит метален уред с формата, горе-долу на куха тръбичка, разполовена по дължината. През процепа се промушва ивица бяла хартия, така че да се огъне и да обхване вече вкочанените пръсти на трупа. След всеки отпечатък хартията се издърпва до следващото чисто квадратче. Става лесно. Не се иска кой знае каква изобретателност. Но когато обяснявам на Станфийлд къде са лъжиците, той се свъсва, сякаш му говоря на патагонски. Питам го дали някога е снемал отпечатъци от труп. Той си признава, че не.
— Изчакайте малко — моля го, сетне отивам при телефона и набирам вътрешния номер на лабораторията за пръстови отпечатъци.
Не вдига никой. Опитвам през централата. Обясняват ми, че заради времето всички са се разотишли. Вадя от едно чекмедже лъжица и напоен с мастило тампон. Туркинята избърсва ръцете на мъртвеца и аз топвам един по един пръстите му в мастилото, после ги допирам до огънатата ивица хартия.
— Стига да не възразявате — обръщам се към Станфийлд, — ще се опитам да уредя в кметството на Ричмънд да пуснат отпечатъците в Автоматичната система, може пък да изскочи нещо. — Притискам един от палците към вътрешната страна на лъжицата, а Станфийлд ме гледа с кисело изражение. Той е от хората, които ненавиждат моргата, а все не могат да се измъкнат от нея. — В лабораторията очевидно няма никого, който да ни помогне, но колкото по-бързо установим самоличността на този приятел, толкова по-добре — обяснявам аз. — Смятам да пратя отпечатъците и другите сведения в Интерпол, в случай че покойният е свързан с хора в чужбина.
— Разбира се — кима пак Станфийлд и си поглежда часовника.
— Работили ли сте някога с Интерпол? — питам го аз.
— Не бих казал, госпожо. Това са нещо като шпиони, нали?
Търся по пейджъра Марино да проверя дали може да ни помогне. Той идва след четирийсет и пет минути — Станфийлд отдавна си е тръгнал, а Туркинята пъха органите на мъртвеца с неустановената самоличност, от които сме отрязали по малко за изследване, в дебел найлонов плик, който ще сложи в коремната кухина, а после ще зашие разреза с формата на буквата „У“.
— Здрасти, Туркиньо! — поздравява я Марино, след като минава през отворилата се метална врата. — Пак ли ще замразяваш огризките?
Тя го поглежда с вдигната вежда и крива усмивка. Марино я харесва. При това толкова много, че не пропуска случай да се държи просташки. Туркинята не изглежда така, както сигурно ще си помислите покрай прякора й. Дребничка е, с изписана хубост и бяло като мляко лице, с дълга руса коса, прихваната на висока конска опашка, която се поклаща като на жребец от цирка. Жената вдява дебел бял конец, намазан с восък, през ухото на голяма губерка, а Марино не мирясва — продължава да се заяжда.
— Знаеш ли какво? — казва й. — Ако случайно се порежа, за нищо на света няма да дойда да ме кърпиш ти.
Младата жена се усмихва и забива дебелата крива губерка в плътта, през която промушва конеца.
Марино явно страда от тежък махмурлук, очите му са кървясали и подпухнали. Въпреки закачките е много вкиснат.
— Да не би снощи да си забравил да си легнеш? — питам го аз.
— Нещо такова. Тя е дълга и широка.
Опитва се да не ме забелязва, зяпнал е Туркинята и е странно разсеян и притеснен. Развързвам колана на престилката, махам шапката и маската от лицето си.
— Пуснете тези отпечатъци в компютъра, постарай се да стане по-бързо — казвам му делово и доста враждебно. Марино крие нещо от мен, а аз съм вбесена, задето се държи като нафукан пубер. — Здравата сме закъсали тук, Марино.
Той насочва вниманието си от Туркинята към мен. Става сериозен. Вече не се вдетинява.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво става, докато изпуша една цигара? — предлага, и за пръв път, откакто е дошъл, ме поглежда в очите.