В моята сграда пушенето е забранено, но това не пречи на по-големите шефове да си пушат по кабинетите, стига наоколо да няма хора, които го правят на въпрос. В моргата обаче пет пари не давам на кого му се е припушило. Не позволявам тук да се пуши, и толкоз. Не че клиентите ни се притесняват да не би да вдишват чуждия тютюнев дим, просто се грижа за живите, които в моргата не бива в никакъв случай да се докосват по устата. Никакво ядене, никакво пиене, никакво пушене. Забранила съм дори да се дъвче дъвка или да се смучат бонбони. Импровизираната ни пушалня представлява два стола и висок пепелник при автоматите за безалкохолни напитки до служебния вход. По това време на годината там не е никак топло и уютно, затова пък двамата с Марино можем да се усамотим. Случаят от окръг Джеймс Сити не влиза в неговия район, но аз искам на всяка цена да му кажа за дрехите.
— Гложди ме някакво чувство — споделям накратко.
— И на мен тая работа не ми харесва — отвръща Марино. — От една страна, докторке, може просто да е съвпадение, от друга обаче, кланът Шандон доста се е паникьосал. Не знаем какъв номер ще ни извърти сега, след като оная грозотия, синчето на Шандон, е задържано в Щатите за убийство — всички говорят за него и за баща му, Кръстник на мафията. Мен ако питаш, тия калтаци са способни на всичко. Повярвай, чак сега си давам сметка колко опасни са — добавя той загадъчно. — Мразя ги в червата тия мафиоти, докторке. Навремето, когато се хванах полицай, дърпаха конците на всичко — отсича той с помръкнал поглед. — Може би и сега го правят — с тази малка разлика, че вече няма правила, няма уважение. Умът ми не го побира какво е търсел тоя тип край Джеймстаун, но със сигурност не е отишъл там, за да разглежда историческите забележителности. А Шандон е в болницата на някакви си стотина километра. Тук има нещо гнило.
— Марино, дай да се свържем незабавно с Интерпол — подканям аз.
Работа на полицията е да съобщи на Интерпол, че издирва едно или друго лице, и за да го направи, Марино трябва да разговаря с човека за връзка в щатското полицейско управление, който от своя страна ще предаде сведенията на Американското национално централно бюро на Интерпол във Вашингтон. Онова, което ще поискаме от Интерпол, е да разпространи съобщение за нашия случай и да провери в огромната база данни за престъпници от цял свят в Управлението в Лион. Съобщенията са с цветен код: червеният е за незабавно задържане с възможна екстрадиция, синият — за лице, което се издирва, но чиято самоличност не е установена със сигурност, зеленият представлява предупреждение за лице, което може да извърши престъпление, например да изнасили дете или да се занимава с порнография, жълтият е за безследно изчезнали, черният — за трупове, чиято самоличност не е установена, за хора, за които се подозира, че са се укрили от правосъдието, също се използва червен цвят. Моят случай ще бъде включен в черния бюлетин, точно както предишният отпреди няколко седмици, когато в товарен контейнер в пристанището на Ричмънд бе открит силно разложеният труп на Тома Шандон.
— Не се притеснявай, ще пратим на Интерпол снимка, отпечатъците и твоето заключение от аутопсията — уверява ме Марино. — Ще го направя веднага щом си тръгна оттук. Дано само Станфийлд не реши, че му се бъркам в работата.
Изрича го по-скоро като предупреждение. Всъщност не го интересува какво ще реши Станфийлд, просто не иска да си има излишни разправии.
— Голям смотаняк, нищо не разбира, Марино.
— Какъв срам! В окръг Джеймс Сити имат прекрасни ченгета — отвръща той. — Лошото е, че Станфийлд е зет на депутата Матю Динуиди, затова в полицейското управление му треперят като на писано яйце и постоянно му възлагат да разследва убийства. Но той, клетият, става за следовател точно колкото и Мечо Пух. Само дето много му се иска да се пише велик детектив и зетчето го е вредило.
— Виж какво можеш да направиш — подсещам аз за кой ли път Марино.
Той пали поредната цигара и оглежда с трескав поглед преддверието. И на мен ми се пуши неудържимо. Мразя се, задето пак съм пропушила. Въобразявам си, че ако запаля една цигарка, няма да ми стане нищо, и винаги греша. Двамата с Марино седим в тягостно мълчание. Накрая отварям дума за разследването на Шандон и за онова, което Райтър ми е съобщил в неделя.
— Ще ми кажеш ли какво става? — питам тихо Марино. — Предполагам, че днес рано сутринта са го изписали от болницата, предполагам освен това, че и ти си бил там. И си се срещнал с Бъргър.
Той всмуква дълбоко от тютюневия дим и протака.