— Да, докторке, бях там — отговаря накрая. — Голям зверилник, ще знаеш — понасят се думите му заедно с валмата пушек. — Имаше репортери чак от Европа. — Поглежда ме, аз долавям, че има доста неща, които няма да ми каже, и това ме потиска неимоверно. — Мен ако питаш, такива келеши като него трябва да ги пращат в Бермудския триъгълник и да не допускат никой да разговаря с тях и да ги снима — продължава Марино. — Поне в този случай не виждам какво толкова му снимат. Такава грозотия е, че няма да се учудя, ако е създал технически проблеми и е изпотрошил някой и друг скъп фотоапарат. Изведоха го окован с толкова много вериги, че ще стигнат да се закотви цял боен кораб, държаха го, моля ти се, от двете страни, да си речеш, че е слепец. Беше бинтован през очите, уж го боли непоносимо. Голямо театро, няма що!
— Ти разговаря ли с него?
Ето какво всъщност ме занимава.
— Това не беше моето шоу — отвръща някак напосоки полицаят и стиснал зъби, пак се заглежда към преддверието. — Разправят, че щели да му присаждат роговици на очите, представяш ли си! Мамка му! На толкова хора по света не им е по джоба да си купят дори очила, а тоя космат негодник ще получи нови роговици. Бива ли такова нещо! При това пак за сметка на данъкоплатците, точно както плащаме на всички тия доктори и медицински сестри и не знам още на кого, дето се грижат за тъпия му задник. — Марино гаси ядно цигарата в пепелника. — Е, да тръгвам. — Той се изправя без особено желание. Много му се иска да си поговори с мен, но кой знае защо не го прави. — Днес ще пием бира с Луси. Имала да ми казва нещо важно.
— Ще оставя да ти го съобщи тя — отвръщам аз.
Марино ми хвърля един поглед.
— Значи ще ме държиш в неведение, а?
Понечвам да му кажа, че не аз, а той трябва да говори.
— Дори няма да ми намекнеш за какво става въпрос? Кажи поне каква е новината, добра или лоша? Само не ми казвай, че Луси е бременна — подмята ехидно Марино, после двамата излизаме от помещението, като той ми държи вратата.
Вътре в залата за аутопсии Туркинята мие с маркуча масата, на която работя, търка я с гъбата, а водата шурти ли, шурти по метала. Щом ме зърва, младата жена се опитва да надвика шума и ми съобщава, че ме била търсила Роуз. Отивам при телефона.
— Съдилищата не работят — съобщава ми секретарката. — Но от кабинета на Райтър ми казаха, че въпреки това той смятал да внесе в съда показанията ти. Не се безпокой.
— Виж ти!
Как ли го нарече Ана? Ein Mann не знам какво си. А, да, безгръбначен.
— Обадиха се и от банката ти. Някой си Гринуд, каза да си му звъннела.
Роуз ми диктува номера.
Изпадам в паника всеки път, щом ме потърсят от банката. Или акциите са паднали главоломно, или не мога да тегля пари, понеже компютърът е дал засечка, или нещо друго. Откривам господин Гринуд от отдел „Лични влогове“.
— Съжалявам — подхваща той хладно. — Оказа се, че е станала грешка. Недоразумение, доктор Скарпета. Извинявайте за безпокойството.
— Значи не искате да разговаряте с мен. И няма проблеми?
Озадачена съм. Общувам с Гринуд от години, а той се държи така, сякаш не ми е виждал очите.
— Станала е грешка — повтаря все така отчуждено. — Още веднъж извинявайте. Приятен ден!
9.
Следващите няколко часа прекарвам на бюрото си: диктувам заключението от аутопсията на човека с неустановена самоличност, звъня по телефона, попълвам формуляри, после в късния следобед си тръгвам от службата и се отправям на запад.
Слънчевата светлина се просмуква през накъсаните облаци, поривистият вятър вдига от земята пожълтели листа, които се носят като лениви птици. Вече не вали сняг, позатоплило се е, отвсякъде капе и светът съска с влажните звуци на движещите се автомобили.
Карам сребристия линкълн навигатор на Ана към Трий Чопт Роуд, докато по радиото съобщават до втръсване само едно: как Жан-Батист Шандон е напуснал под конвой града. Често обясняват, че очите му били бинтовани, понеже били изгорени с химикал. Разказът как съм го била ослепила, за да спася живота си, набира нова сила. Репортерите са намерили своя образ. Правосъдието било сляпо. Доктор Скарпета била приложила към престъпника класическото телесно наказание.
— Помислете само, да ослепиш някого! — казва в ефира един от водещите. — Как се казваше онзи герой на Шекспир? Нали се сещате, дето му изболи очите. Крал Лир? Гледали ли сте филма? Грохналият крал се вижда принуден да си слага върху очните ябълки сурови яйца или нещо от тоя род, за да не го боли толкова много. Грозна гледка ви казвам!