Тротоарът пред двойната кафява врата на църква „Сейнт Бриджет“ е хлъзгав от солта и разтопения сняг, на паркинга да има най-много двайсетина коли. Всичко е точно както предсказа Марино: полицаите се броят на пръсти, журналистите — също. Пред старата, зидана от тухли църква в готически стил не се е стекло множество — вероятно заради времето, но по-вероятно заради самата покойница. Аз например не съм тук от уважение, от обич или дори от чувство за загуба. Разкопчавам палтото си, влизам в притвора и се мъча да преглътна неприятната истина: не понасях Даян Брей и съм тук, понеже ми повелява дългът. Тя беше шефка в полицията. Аз я познавах. Беше ми пациентка.
На масата в началото на притвора има голяма снимка на Брей и аз се сепвам при вида на наглата й високомерна хубост, на ледения, жесток блясък в очите, който никой фотоапарат и под никакъв ъгъл не би могъл да прикрие, колкото и обигран да е фотографът и силна — светлината. Даян Брей ме мразеше по причини, които и досега не съм проумяла докрай. При всички положения беше обсебена от мен и от властта ми и бе насочила всичките си усилия да ме разгроми. Вероятно самата аз не се възприемам така, както ме е възприемала тя, и не се усетих овреме, когато започна нападките си срещу мен, невероятната война, достигнала връхната си точка в желанието й да заеме висок пост в управата на щата.
Беше измислила всичко до най-малките подробности. Беше решила да прави, да струва, но Службата по съдебна медицина да бъде прехвърлена от Здравното управление към Управлението по обществена сигурност, а после, ако всичко мине по план, да си издейства да я назначат секретар по обществената сигурност. След това щях да бъда на пряко подчинение на Брей, а тя начаса щеше да ме уволни. Защо ли? И досега търся някакво разумно обяснение, а не намирам. Не бях и чувала за Брей, докато миналата година не я назначиха в Полицейското управление на Ричмънд. Тя обаче очевидно ме познаваше и дойде в прекрасния ни град с кроежи и планове да ме унищожи най-садистично — бавно и мъчително, чрез низ от стъписващи спънки, клевети и унижения, докато накрая ми съсипе кариерата и живота. В развихрената си фантазия Брей сигурно си е представяла как хладнокръвните й кроежи ще ме тласнат да напусна опозорена работа и да се самоубия, оставяйки бележка, в която казвам, че за всичко е виновна тя. Вместо това аз още съм жива и здрава, а Брей — не. Каква ирония на съдбата: тъкмо аз да се погрижа последна за обезобразения й труп.
Неколцина висши полицаи в униформи са се събрали на групичка и си говорят нещо, шефът на полицията Родни Харис е при отец О’Конър. Има и цивилни — официално облечени хора, които не познавам, и от това, че се озъртат притеснено, решавам, че не са тукашни. Изчаквам да поговоря с Харис и със свещеника.
— Да, да, разбирам — казва отец О’Конър.
Изглежда ведър в дългата светла сутана, сплел е пръсти на кръста си. Жегва ме гузност — давам си сметка, че не съм го виждала от Великден.
— Не мога, отче. Точно това не мога да приема — отвръща Харис.
Оредяващата му рижа коса се е слепнала над подпухналото грозновато лице. Шефът на полицията е тантурест мъж с отпуснато тяло, генетично закодирано да бъде дебело и размекнато като превтасало тесто. Харис си е злобар и мрази силните жени. И досега не проумявам защо е назначил Даян Брей, причините едва ли са от най-благовидните.
— Неведоми са пътищата Божии — отбелязва отец О’Конър и чак сега ме забелязва. — Доктор Скарпета! — Усмихва се и стисва ръката ми между дланите си. — Радвам се, че дойдохте. Мислех и се молех за вас! — От натиска на пръстите и светлината в очите му разбирам, че ми съчувства за всичко, което ме е сполетяло, и му е мъчно за мен. — Как е ръката ви? Защо някой път не наминете да се видим?
— Благодаря ви, отче. — Протягам длан към шефа на полицията Харис. — Знам, че сега е трудно време за полицейското управление — казвам му. — И лично за вас.
— Тъжно, много тъжно — отвръща той и докато се ръкува вяло с мен, гледа към другите наоколо.
За последен път съм го виждала в дома на Брей, той влезе вътре и се натъкна на ужасяваща гледка: обезобразеното й тяло. Този миг ще ни разделя, докато сме живи. Харис не биваше да идва на местопрестъплението. Беше излишно да вижда заместничката си така унизена и аз ще го мразя винаги за това. Неприятни са ми хора, които се отнасят към местопрестъплението нехайно, без уважение, а Харис се изтърси в къщата на убитата Брей колкото да покаже мускули и да се отдаде на воайорство и той знае, че го знам. Влизам в храма и усещам, че Харис се е втренчил в гърба ми.